Wolfenstein: The New Order

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Няма такава игра! Въобще не се шегувам – понеже знам, че голяма част от вас очакват да разберат дали Wolfenstein: The New Order си заслужава трудно спечелените/изпросени от роднини мангизи, ви давам отговора още в началото – да, определено си заслужава! И докато си я поръчвате, аз ще ви обясня кое-що за поредното заглавие в предългата и стара като историята на гейминга поредица.

Противно на популярното мнение, франчайзът се ражда не през 1992-ра, когато все още прохождащите id Software, де факто, създават един нов жанр с Wolfenstein 3D. Първата разходка из мрачните коридори на едноименния замък на нацистката сган се състои още през 1981. Играта се нарича просто Castle Wolfenstein, платформата е Apple II, а нашият вече превърнал се в икона подопечен Уилям „Би Джей“ Блазкович има нелеката задача да избяга от крепост, пълна с нацисти и SS-овски офицери. За целта негова милост има на разположение пистолет и тук-там някоя граната, но играта е значително по-интересна, ако се играе стелт – в залите на замъка се намират униформи, с които хитро можете да се преправите на нацист и са малко тези, които могат да ви разпознаят зад маскировката. Играта има и продължение, което развива значително стелт елемента и самият Хидео Коджима го посочва като едно от вдъхновенията за създаването на Metal Gear.

И после дойде АЗ-ът*

Когато в началото на 90-те id Software решават да пренесат една от любимите си игри за Apple II в третото измерение, установяват че няма да е толкова лесно да се приложат механиките на оригинала и затова наблягат на най-основното – убиването на нацисти и вдъхването на живот на коридорите на замъка Волфенщайн. Комбинацията се оказва твърде печеливша, а заглавието и до ден днешен предизвиква усмивки по лицата на геймърите, които са се сблъсквали с него. 9 години по-късно следва продължение – Return to Castle Wolfenstein, което само затвърждава култовия статус на поредицата и вкарва намек за окултните експерименти на нацистите и тук-там малко киборги за вкус. Трябваше да чакаме цели осем години за ново пълнокръвно продължение, което обаче разочарова повечето фенове с опита си да пренесе франчайза в илюзорно отворен свят, въпреки че гейм критиците до един го възхваляваха като „стъпка напред“. И така, докато Zenimax Media не си купиха id Software няколко месеца по-късно, което доведе до раждането на настоящото заглавие.

Още докато с разтреперани ръце носех червеникавата кутийка към вкъщи, си мислех колко ще ми е трудно да кажа каквото и да е за тази игра. Има такива заглавия – ревютата за които се разглеждат под лупа и всяко разминаване с личното мнение на читателя води до разгорещени спорове и яростни сръдни. Даже има не една и две „Свети Троици“ – DooM, Quake и Wolfenstein на id Software; Diablo, StarCraft и WarCraft на Blizzard; Half-Life, Counter-Strike и Portal на Valve и така нататък – мисля че схванахте идеята. Именно заради това ви разказах за историята на поредицата и типичните елементи във всяка игра от нея – защото Wolfenstein: The New Order е комбинация от почти всички тях и поради тази причина няма как да бъде оценен недвусмислено. Без повече приказки – да преминем към същественото…

Безславни копИлета, човече!

По традиция започвам с фабулата. Този път такава имаме, при това изненадващо добра. Не ме разбирайте погрешно – няма нищо оригинално в нея и силно ми напомни за нацистката лента Inglorious Basterds на Куентин Тарантино – смело преведена на родния ни език като „Безславни копИлета“. Отново сме поставени в кубинките на любимия „Би Джей“ Блазкович, годината е 1946 и по някаква причина войната още не е свършила. За сметка на това нацистката сган се е усъвършенствала в създаването на механични машини за убиване – развитие, което се загатваше още в Return to Castle Wolfenstein. Мисията е да светим маслото на някой си генерал Детсхед, който на всичкото отгоре го играе тип доктор Менгеле и се оказва доста упорита и нежелаеща да се спомине гнида. Та, стигаме до мишената, залавят ни, правим избор който ще определи развитието на историята и основно нейния завършек и бягаме заедно с още няколко опулени и напълнили гащите от страх войничета, като в процеса един шрапнел шибва чичо „Би Джей“ в кухата кратуна.

Това довежда до 14-годишна вегетация в приют в Полша, а когато най-сетне нашият юнак се опомня, война вече няма. Няма и Съединени щати, нито съпротива – нищо! Нацистите владеят света. Блазкович обаче е твърдо решен да завърши неблагополучната си мисия и екшънът… продължава! Всичко това ви се разказва в кратки и ненатрапващи се кътсцени, които са тъпкани до козирката със забавни моменти. На моменти го обаче и „елементът Half-Life“, тоест стори-то си се развива пред очите ви и играта не се вълнува от факта, че я преигравате за трети път, да речем – стоите си кротко и чакате драмата, сълзите, сополите и всичко останало да свършат, за да продължите да играете. Положителното е, че господа разработчиците не са се оливали твърде много в това отношение и рядко ще се издразните на подобни паузи.

Екшън, стелт, тактика

По отношение на геймплея, играта е по-скоро хибрид между Dishonored, Call of Duty и класическия Wolfenstein 3D. Имате пълната свобода да играете както на вас ви харесва – съвсем спокойно можете да вървите с две картечници напред и да раздавате куршумени целувки на тълпите от врагове, като по пътя обирате пълнителите от оръжията и броните им. Има го и варианта, приклекнали, да се прокрадвате зад Хитлеровите марионетки и с рязко движение на верния нож да им кръцнете гърлата или с бърз и добре премерен профилактичен откос със заглушения пистолет да им проветрите съзнанията, така да се каже. Въпреки, че заглавието на моменти ви препоръчва единия или другия стил на игра, не му обръщайте внимание – всяка ситуация може да се мине по всеки от тези начини. Можете да носите колкото оръжия си намерите. Те са разпределени в учудващо удобно радиално меню и ако имате два екземляра от един вид пуцало или хладно оръжие, можете да ги използвате заедно, което прави пуцаницата значително по-голям фън, но води до бързо привършване на ценните амуниции.

Як бонус е лазерното оръжие, което в началото е проста горелка, но с течение на времето го ъпгрейдвате до степен такава, че ще ви стане любимо. Проблемът с него е, че трябва да се зарежда постоянно. Имате на разположение и система от умения, които не се отключват с натрупване на опит, а изпълняване на разнообразни и най-често елементарни задачки – за да се научите да връщате хвърлените по вас гранати обратно на подателите им например, трябва просто да успеете да утрепете двама нацисти с една граната. Подобна е ситуацията и с другите „пърк“-ове, както са ги нарекли от Machine Games. Единствените кусури на геймплея са два, но се преживяват – единият е, че за вземането на всяко нещо – било то аптечка, златен шлем или просто оръжие, трябва да се цъка бутон. Другият е объркващата система за прикриване – можете да „надничате“ във всички посоки и доста често ще ви се налага, но както на РС, така и на конзола, това действие се извършва със същите бутони, с които става движението ви по принцип, плюс още един – доста псувни отнесе това дизайнерско решение от моя страна.

Интелект = 0

Както си е типично за игрите от поредицата, не очаквайте гадините да са особено умни или да променят траекторията си по каквато и да е причина – повечето от тях нямат абсолютно никакъв инстинкт за самосъхранение и до една имат за дестинация и цел бездиханния труп на ваша милост. Този олд-скул елемент от време на време не се забелязва, тъй като има нацисти на които им е казано да се правят че се крият зад бетонни заграждения или варели. Уверявам ви обаче, че това е напълно по сценарий – ако вдигнете алармата, някои от тях просто си се скриват, дори да не сте наблизо. Признавам, че ми отне известно време да разконспирирам тази хитрост, но тя е факт! Гадовете са изцяло скриптирани и респективно – тъпи като износени селски галоши.

Из нивата събирате различни чудесии – елемент, присъствал в поредицата още от нейния генезис. Гореспоменатите златни шлемове са само едно от тези неща, има също ъпгрейди за конкретни оръжия, документи и забавни картинки, както и „енигма кодове“ – ако съберете всички и разбиете четири особено трудни шифъра в главното меню, ще отключите бонус режими, чийтове и други благинки. Между тях има доста интересни, като например възможност да преиграете кампанията с 999 точки здраве и неограничено количество гранати и амуниции. Другите бонус режими са насочени към по-хардкор геймърите и премахват по нещо от заглавието – HUD-a например, или всички аптечки и брони. Най-бруталното обаче е предизвикателството да преминете през последната трудност, наречена Uber, само с един-единствен живот. Умирате и край – започвате играта отначало!

Красотата ще спаси света… или?

Няма какво да се лъжем – Wolfenstein: The New Order е красива игра. Безумно тежка, даже повече от другия „ползвател“ на енджина idTech 5 – Rage, но адски красива и детайлно изпипана. За да ви стане ясно колко точно ресурси яде, ще ви кажа само че на Xbox One, за да може да върви с 60 кадъра, се е наложило да се свали резолюцията до 1280х720 и да се премахнат дълбочинните ефекти и моушън блър-а. Ако имате възможност да я подкарате на максимални настройки обаче, ще станете свидетели на визуална прелест, която не претендира за реализъм но има завидни естетически качества. През половината игра ще се чувствате като във филм – постижение, с което малко игри в последно време могат да се похвалят.

Имам само още няколко измрънквания преди финала – за РС играта пристига на цели 4 DVD-та, на които дори не се помещават всички инсталационни файлове. Заглавието си намира самичко Steam и си доизтегля останалото през него. Става дума за близо 42-гигабайтов бехемот (основно заради day one пачовете, които оправят някои от графичните проблеми на енджина) и в деня на премиерата сървърите бяха безбожно претоварени, заради което самият процес на инсталация ми отне 4 часа! Това е на 100-мегабитова LAN базирана интернет връзка. Не ми се мисли какво става, ако нетът ви е по-бавен. Другият и значително по-голям кусур е пълното отсъствие на мултиплейър под каквато и да е форма – вярно е, че Wolfenstein: The New Order има огромен фактор на преиграване и достатъчно дълга и увлекателна кампания, за да си заслужи парите и хардуерните ресурси, но това е първото шутър-заглавие от поредицата, в което не можем да „бием каски“ на другари по интернет. А това е минус, който заслужава сваляне на поне една звезда от крайната оценка.

И така – новият „Волф“ е един успешен, красив и увлекателен експеримент. Той не е перфектен в нито едно отношение, но е един от най-забавните и качествени шутъри, появявали се на пазара през последните години. Ако сте фенове, вече сте си го превъртели и чакате с нетърпение да изчетете статията, за да ме нахраните в коментарите. Ако не сте, и имате на какво да го подкарате – няма какво да чакате, играта определено си заслужава!

*думичката id (чете се “ид”) се използва за философският термин, който на български е прието да се изписва АЗ, т.е. човешкото его.

Автор: Диян Каролев