Unreal Tournament 2003

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!
author image by PC Mania | Archive | 0 Comments | 31 окт. 2002

“И нека чуя приветствията ви за Сините-е-е ДЯВОЛИ-И-И!”, изгърмява гласът на водещия, стопявайки се след секунда в стоварилия се като цунами върху японско селце рев на тълпата. “Някой ден ще му пръсна главата на тъпото копеле, най-малкото защото ме дразни папийонката му”. Докато се запътвам с отбора си към арената поглеждам за последно екипировката, нагласям индикаторите за боеприпаси и живот и оглеждам екзалтираното множество. “Много са…”. В учебниците по история на 20-ти век дядо ми показваше снимки от една подобна игра – кеч, май че се казваше. И тя е събирала хора от същата порода. Да, времената се менят, хората – рядко. Дай им кръв и силни емоции и са готови да загубят половината си живот в съзерцание на това първично зрелище. “Мамка му – гледат ни и деца”. Май че последното си го помислих на глас, защото усещам нежната ръка на Сет по бузата си и чувам нейния глас:

“Да не е те е треснал пристъп на морализъм точно преди шоуто?”

Та така се гради история, приятели. С точно такива игри. Защото много shooter-и идват и си отиват, но малко оставят следа не само в сърцата на една дребна купчина верни фенове, но и в умовете на стотици хиляди геймъри във всички възрастови групи. Малко успяват да станат еталон за графика, геймплей и звук, а всеки дребен елемент от тях се помни дълго време след излизането им. Още по-малко са тези, които не само че покриват горните условия, но успяват и да предложат свръхдоза забавление както в единичен, така и в мулти режим. UT 2003 записва по една голяма червена точка във всеки един от тези показатели. И нека започнем със single-a в играта….

“Монетата полита със звън във въздуха, превърта се няколко пъти и започва падането си надолу.
-ЕЗИ! Червеният отбор избира типа игра, синият – арената.
Хмм, преди да го застрелям ще му откъсна топките, наистина папийонката му е отвратителна.”

Играта започва с адски забавно и помпозно интро, което вероятно ще предизвика весели асоциации с началото на среща по кеч. По всичко личи, че създателите на UT 2003 искат да превърнат своята игра в нещо като виртуално превъплъщение Wrestling-турнирите.
Както споменах в preview-то, има четири типа игра. Deatmatch-ът е по-скоро режим за загрявка. Няма нужда от много мислене – просто грабвате първото попаднало ви пушкало и разкъртвате задниците на всички нещастници, мернали ви се пред погледа. Същото важи и за вашия задник, така че ако изпитате остра нужда някой да ви го пази, се насочете към Team Deatmatch-a. Интересно нововъведение в играта е наличието на така наречения “адреналин”. Той присъства под формата на хапчета, пръснати из нивата. Задачата ви е да ги събирате, а когато нивото на адреналина достигне цифрата 100, можете да активирате някое от специалните си умения. Ако например бързо натиснете клавиша “напред” четири пъти, героят ви ще започне да се движи с по-висока скорост. Ако път четирикратно натиснете копчето “назад”, здравето на вашия човек започва да се регенерира. Имайте предвид обаче, че при задействането на тези скрити способности нивото на адреналин ще започне да спада. Когато то достигне нула, нещата пак ще си бъдат постарому.

Ясна представа за истинския облик на играта обаче ще придобиете чак при Team Deatmatch-a. Просто живеем в годината на team-based shooter-ите и UT2003 не изостава, въпреки че запазва цялата динамика от предишната част. Ако играете в мулти и успеете да накарате поне още трима от отбора си да действате като такъв, ще разберете какво искам да кажа. Просто е брутално да видиш как четири бойци с link-gun-ове за секунда размазват нагруханото противниково говедо с 200 life, 150 armor и damage amplifier, просто защото той е тръгнал да се прави на бог, но е САМ.

Следва може би най-интересният от режимите – Double Domination. Целта е проста – позиции А и В си седят на две места в нивото, трябва да поемете контрола и над двете за 10 секунди, за да получите фраг. Тук стават най-динамичните и инфарктни игри. Чувство за отчаяние ви залива, когато чувате как броячът отчита 4 секунди до точка за противника, а на вас ви трябват поне 6, за да стигнете до така бленувания рубеж. Невиждана еуфория ви обзема, когато успеете да си пробиете път с 25% здраве, да отсеете двата противника, охраняващи позицията, да я задържите  и да се поминете миг след като компютърът е отброил точка в полза на вашия тим. И таuа до умопобъркване… Помнете, че сам никога няма да можете да се справите. Ще ви е нужна пълната подкрепа на съотборниците, добро познаване на нивото и най-преките маршрути до желаните локации, както и отлично планиране на атаката и стратегията преди мача.

Capture the Flag си остава практически непроменен. Новост са само нивата, като при игра с ботове обикновено вие вършите черната работа. Това са и едни от най-продължителните мачове – при добри играчи от двете страни на барикадите и при по-обширна карта отбелязването на точка може да отнеме до половин час. И тук стратегията и планирането на битката стои рамо до рамо с точната стрелба. Често ще сте поставени пред дилемата дали да патрулирате и пазите собствения си флаг или да помогнете на съекипника, отмъкнал вражеското и обсипван с порой от куршуми.

“Zap!”. Ахх, мразя го това чувство – секунди след като са те разпрашили, малкият имплант в мозъка ти изпраща всичките ти спомени в един от стотиците клонинги, приготвени от организаторите да влязат в играта веднага след твоята гибел. Поглеждаш щампата на ръката си. 212 – толкова пъти си умирал в тригодишната си кариера на гладиатор. На дясната ти ръка седи друга щампа – колко гада си пратил в отвъдно. 3.4К. Хех – добър съм…

Профучавам покрай Осата и й заповядвам да ме следва. Първото шибано копеле, изпречило се на пътя ми, получава ракета в корема. Преди още крайниците му, откъснати от торса, да се приземят зад мен, втора ракета полита към защитника на флага. Насочвам се към него, когато ярък енергиен лъч се забива в главата на Осата, а статичното електричество полита към мен. Мамка м…!

“Zap!”. Е сега ви разкатах, копелета, Затичвайки се към най-близкото оръжие, отделям, за да помахам на Сет. Тя се усмихва, но миг по-късно тялото й е разкъсано от куршумите на тежка картечница. Обръщам се, бързо превключвам щита… Не, не беше достатъчно бързо. Мамк…!
“Zap!”. Бесен съм. Е, копелета, тоя път наистина няма милост. Изстрел… Ма…!

“Zap!”. Най-накрая докопах голямата броня, нямам спиране НЯМАМААМ! Усещам адреналина в кръвта си. Още малко и ще експлодирам. Сам докопвам тежката картечница и се засилвам срещу противника. Обсипвайки го с огън, чувството за приближаваща опасност внезапно ме залива. Правя задно салто, а ракетата, предназначена за мен, се забива в противника отпред, разпръсквайки го из цялото помещение. Още във въздуха вадя верния си “гръмотевичен” снайпер и фокусирам мерника върху главата на гадината с ракетомета. Hasta La Vista, Baby!
ХА! Това беше! Aдреналинът е на мах, четири бързи подскока напред и започвам да усещам как кръвта закипява във вените ми. Като светкавица се стрелвам напред, гепвам флага и отпервам към базата. Тая точка е за нас, прасета!”.

Bombing Run-а… Ами някак не успя да ми влезе под кожата, просто няма особена тръпка. И ей, не бързайте да се пените, това си е лично мое мнение…

А сега нещо повече за ботовете и техния безспорно смъртоносен изкуствен интелект. Всеки един от тях си има пет показателя – точност, подвижност, агресивност, тактически умения и любимо оръжие. Те варират между 50 и 100 и пряко определят ефективността му в зависимост от режима на игра. Така например за deatmatch е хубаво да имате в отбора си ботове с висока подвижност и точност, докато за Double Domination тактиката и способността им да действат в екип могат да променят изхода на мача. Доста важна е и подготвителната фаза преди мача. С други думи – сложете някой с висока точност и подвижност зад гърба си, изберете прецизен стрелец с агресивен нрав и любимо оръжие снайпер на support поста при флага ви и можете да разчитате, че базата и задникът ви винаги ще са добре подсигурени.
При сингъл-игра ще минете през осем квалификации, за да идете на турнира. След като се класирате, ви трябват победи в определен брой мачове във всяка дисциплина, за да спечелите купата. Новите турнири се отварят, едва след като сте завършили няколко мача успешно.
Но ако питате мен, единичният режим на игра всъщност е просто обширен tutorial, имащ за цел да ви запознае с картите и стиловете на игра. Tutorial, ама с такива степени на трудност, че постоянно можете да го използвате за поддръжка на формата. Така или иначе мултито е истината. Но за него нямам какво да кажа освен – опитайте сами. Въпреки че… тук е моментът да въздъхнем тежко. Има няколко причини за CS-манията и една от тях са собствениците на клубове. Много от тях едва ли ще прежалят парите за ъпгрейд на видеокартите, за да могат да пуснат UT 2003.

А графиката наистина си източва всичко от системните ресурси. С Thunderbird на 1000, 256 RAM, GeForce2 играта върви с около 20 кадъра на 800х600, medium детайли, 32-битов цвят при средно голяма карта. За да се насладите напълно на красотите, ще ви трябва поне 1500-мегахерцово CPU, 512 RAM и GeForce3. Но има какво да се види. Като започнем от нивата – мистични гори, обвити в мъгла, клаустрофобични коридори с престарели лампи, хвърлящи оскъдна светлинка върху оръжието, набраздени с вълни водни повърхности, отразяващи силуета на вашия герой – и стигнем до перфектно анимираните движения на бойците и разлитащите се хуманоидни чаркове (хората са едва 20% от персонажите). Просто това е “Must have” игра…

А, щях да забравя, ако сте от онези играчи на стария Unreal Tournament, които обичат да стрелят по шест ракети наведнъж, пригответе се за кофти изненада – вече можете да гърмите само с по три. Какво да се прави – балансът на оръжията му е майката. 🙂

“Отново флагът е в ръцете ми. Затичвам се към базата. Опа, три от копеленцата са се окопали около единствения път. Добре, че при избора на mutator избрах “четворен скок” и “понижена гравитация”. Засилвам се и в момента на скока изстрелвам три ракети. Подскачам още веднъж, и още веднъж, и още веднъж… Двама от противниците ме следват във въздуха, а третия продължава да ме обсипва с огън от земята. Мамка му! Я, тоя път успях да го кажа докрай… Обръщам се и виждам два трупа, порещи въздуха в посока надолу. Последният гад се гърчи в краката ми. Я, аз ли направих всичко това? Продължавам спринта си към базата…

Публиката е като луда. Изнесли сме им почти двучасово шоу със солидно количество вътрешности, размазани по екраните. Махвам на феновете и се усмихвам, три реда зъби на всяка челюст и раздвоен език. Какво да се прави, винаги влизам в графа “зашеметяваща усмивка”. До мен Сет вдига горната част на бронята и се изплезва на загубилия отбор. На батко сладураната.

– Айде, бебчо, време да се прибираме… И се надявам да ти е останал адреналин за купона довечера…

Гушвам я, излизайки от арената. “А, щях да забравя нещо”, сепвам се аз и вкарвам последния куршум в главата на водещия. “Наистина ме дразнеше тая папийонка”.

Автор: Георги Панайотов