Transistor

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Транзистор, човече! Играта се казва „транзистор“ – име, което при първото сблъскване с него предизвика у мен асоциации с две неща – старото прашасало и гигантско радио на прадядо ми и някакъв хинт за процесори и силиций. Вкарването на друго наименование – Supergiant Games в уравнението обаче, ме накара да се чудя още повече и да нямам търпение да разбера причината за необичайното заглавие. За незапознатите – предната игра на студиото е супер-дупер-мега-турбо красивата и увличаша хак-енд-слаш приказка Bastion, която много хора преиграваха само и само заради „разказвача“ – безплътен глас, който следи всяко движение на подопечния ви герой („хлапето“) и анализира ситуацията с хумористични вметки и тук-там малко сарказъм на вкус. Джитката беше толкова добра, че на наградите VGA 2011 стана първа в цели три категории – най-добра дигитално разпространявана игра, най-добра музика и най-добра песен.

Излишно е да казвам, че след успеха на първата игра на младото студио, очакванията ми за „транзистора“ бяха огромни. И съм щастлив да заявя, че до голяма степен бяха оправдани. Transistor е оригинална, атмосферична и безумно добре нарисувана игра, в която ще се влюбите още в първите минути и ще ви е трудно да пуснете до самия край. Макар историята да се „превърта“ за 5 до 6 часа (в зависимост от това колко време прекарвате в зяпане на декорите) ви гарантирам, че ще искате да я почнете отначало. Споменавайки историята, тя ви се подхвърля парче по парче и троха по троха в течение на времето и колкото повече въпроси получат отговор, толкова повече нови надигат глава от сюжетния казан. Спокойно, накрая ще разберете всичко и няма да изпаднете в „half-life ситуация“ – да чакате години наред за следващото парче от пъзела.

Всичко започва с един транзистор…

Както се оказа, името на играта идва от наименованието на неприлично голям (хи-хи) и светещ меч, наподобяващ печатна платка, с който вашата героиня се сдобива още в първите минути. „Транзисторът“ освен оръжие, се явява и заместник на разказвача от Bastion и също като него коментира какво става около вас, а в битка ви дава съвети или ви предупреждава за задаваща се опасност – за разлика от забавния си първообраз обаче, мечът говори със сух и леко машинен глас, с който ако сте фенове на първата игра на Supergiant, ще ви е малко трудно да свикнете… но след половин час игра всичко си идва на мястото и играта засмуква вниманието ви напълно.

След три абзаца така и не казах за какво точно иде реч… Вие сте Ред (понеже е с червена коса, видиш ли) – мацка, за която не знаете абсолютно нищо в началото, а в последствие ще разберете че е певица и с нея се е случило нещо ужасно, заради което е загубила гласа си. Става ясно и че гореспоменатото събитие всъщност е причината из игровия свят – футуристичен град, наречен Клаудбанк – да се размотават слуги на мистериозен враг, наречен просто „процесът“. Излишно е да казвам, че освен основния орган, необходим за прехраната си (гласни струни, не се подхилквайте като дебили), поверената ни червенокоска е загубила и паметта си. Изглежда като клише, но всъщност доста помага за процеса на разказване на историята, за която по-рано споменах че ви се дава малко по малко и ви държи в напрежение през цялото време, докато най-сетне не разберете какво, аджеба, се е случило толкова.

Игра ли е това, или урок по C++?

От време на време, докато развявате късата си жълта поличка из Клаудбанк, ще намирате по някой красив труп (в тая игра даже мъртвите са красиви, представете си), чиято душа ще абсорбирате и ще присъедините към набора си от умения. Да, точно така – всяка атака, „магия“ и прочее са всъщност човешки души, като дори можете да разберете какви са били донорите им приживе – житието на всеки от тях е в три части, всяка от които ви се отключва при екипиране на респективното умение по определен начин. За какво иде реч, ли? Всяка „функция“ (както нарича играта въпросните души) може да бъде използвана като активно умение, за подобряване на вече екипирано такова или като пасивен бонус. В общи линии – грешни комбинации няма, но има по-ефективни такива и в началото често ще ви се налага да изменяте стила си на игра от битка до битка, за да вкарвате повече щети на вразите и да не ви гърчат толкова много.

Бойната система е стандартната за ролевите игри на Bioware комбинация от реалновремева и походова такава – с натискането на клавиша Space (цъках я на компа, не знам кой е бутона при конзолите) влизате в „тактически“ режим, в който задавате поредица от команди, които Ред да изпълни след „пускането“ на времето отново. Няма да ви лъжа – не можете да задавате безкрайно много действия, а сте ограничени от синкава лента в горната част на екрана, на която всяка от „функциите“ заема различно по размер място. За да ви стане по-ясно – първата и най-базова атака (Crash() – превъплъщението на душата на самата Ред), чиито щети не са кой знае колко сериозни, може да се наложи до пет пъти на въпросната лента. След като Ред изпълни така навързаното комбо, трябва да изчакате три секунди, преди да можете отново да използвате „тактическия“ режим. Един съвет – старайте се да заставате зад враговете, ако използвате меле атаки – по този начин ще им нанасяте двойно щети 🙂 Имената на уменията наподобяват функциите на програмния език C++ (откъдето и названието им) – това ви го казвам само за да не се стреснете като видите нещо, наречено Jolt() или Break() и да решите, че играта се е счупила.

Малко суха материя

По отношение на геймплея, не очаквайте разчупен и сложен левъл дизайн, множество от пъзели и вариации на тема „къде да ида сега“. Играта е линейна и по тази причина рядко ще ви се дава възможност да „кривнете“ встрани от предварително начертания път. Подобно на Bastion обаче, това няма да ви направи толкова голямо впечатление, понеже е добре прикрито, а и коментарите на верния ви Транзистор няма да ви позволят да се замислите и за секунда, че всъщност сте качени на еднопосочно експресно влакче. Атмосферата на света и добре нарисуваните красиви декори допълнително допринасят за потапянето в играта и зарибите ли се, трудно ще я пуснете, докато не разгадаете мистерията зад инвазията на Клаудбанк.

За звука могат да се кажат само суперлативи – Supergiant са добре известни с постиженията си в тази област – музиката не само не се натрапва, а и създава усещането за хомогенност с игровия свят – двете са неразделни части на добре смазаната машина, която е новото отроче на студиото. Песента на Ред, с която ушните ви канали ще се сблъскат още в първия половин час от играта, на мен лично ми остана в съзнанието и предизвика трескаво ровене из нета, за да я открия и да си я слушам отново и отново. Ако имахме награда за най-добро музикално оформление в игра, щях да я дам на Transistor без да се замисля и за секунда.
И за финал, за да се надъхате още повече – ето го гореспоменатото парче, за да не го издирвате 🙂

Автор: Диян Каролев