by PC Mania
Въпреки че някои подобни игри продължават да ни радват и днес, златната ера на платформърите си остава заключена между края на 90-те години и началото на новия век. Тогава най-напред английското студио Rare показа почти магическите си способности, за да извади най-доброто от Nintendo 64 на бял свят, а малко по-късно щафетата бе поета от студията на Sony като Naughty Dog и Insomniac, които затвърдиха Златния век на платформърите. Забавни, шарени и съумяващи да представят дори насилието в комичен стил, игри като Super Mario 64, Banjo-Kazooie, Conker’s Bad Fur Day, Jak&Daxter, Ratchet&Clank и много други се превърнаха в своеобразен стандарт, който всяка една конзола и издател трябваше да спазва. В много отношения The Last Tinker: City of Colors е
носталгична отправка към тези минали времена,
които с възхода на шутърите, огромните бюджети и микротранзакциите изглеждат безвъзвратно отминали. За щастие малкото немско инди студио Mimimi Productions е сътворило една игра, която може да накара всички геймъри, копнеещи по онези години, да се усмихнат с носталгия. Създателите на The Last Tinker не крият откъде са черпили вдъхновение, но не е и нужно – играта им категорично е поклон към някогашните хитове, а не евтино копиране. В нея играчите поемат ролята на Кору – дребно антропоморфно създание, което прилича на маймуна. Кору е сред жителите на City of Color – едно идилично градче, обсипано с цветове, което изглежда сякаш е излязло от някоя детска приказка. Зад тази безобидна фасада обаче се крият далеч по-сериозни проблеми и над града тегне облака на бунта и раздора. Гражданите от различен цвят са се изолирали едни от други, червеният квартал е пълен с гняв, синият е тъжен и отчаян, а зеленият се поддава на страха и недоверието. Само в крайния квартал, където живее самият Кору, са представени всички цветове.
Началото на играта е малко мудно
и това няма как да се скрие. То се разгръща под формата на доста дълъг туториал, който по принцип е реализиран добре и има за цел да въведе играчите в света. Проблемът е, че иначе безобидните задачки от типа на „отиди тук или там, направи това или онова“ просто продължават малко по-дълго от необходимото особено като се има предвид, че The Last Tinker все пак не е с особено комплексен геймплей. Когато най-сетне приключите с въвеждащата фаза – а това може да отнеме до час – играта все пак се разгръща и е време да започнете историята по същество. А това включва появата на главния злодей. Той се нарича The Bleakness (условно можем да преведем думата като „пустота“ или „мрачност“) и е пуснат на бял свят от един от озлобилите сe могъщи жители на Colortown. Както подсказва името му, The Bleakness е мрачно сивкаво същество, което може да мени формата си и да изсмуква цвета и съответно живота от жителите на града и природата. Скоро става ясно, че Куро е единственият, който може да го спре, тъй като притежава уникалното умение също да абсорбира различни сили, но за да ги използва, за да срази злото.
Геймплеят не поема рискове, но е солиден
Малко изненадващо за платформър, в The Last Tinker няма да откриете бутон за скок, като вместо това героят ви автоматично прави акробатични маневри от платформа на платформа, когато задържите десния тригър бутон на контролера. Това обаче става на точно определени места така, че ако търсите хардкор платформър, където единствено невероятните ви рефлекси могат да ви спасят от смъртта, The Last Tinker не е за вас. От основния район имате достъп до отделните Червен, Син и Зелен квартали, като по пътя си Кору среща същества от съответния цвят, чиито умения той приема. Така например червените повишават силата му и му дават възможност да хвърля боя на по-голямо разстояние. С помощта на зелените умения пък Куро може да плаши враговете си, които панически побягват в противоположната посока. Първоначално битките изглеждат доста елементарни, но с напредването на играта наистина се оказва, че имате нужда от всички умения, а по-големите врагове направо ви принуждават да ги ползвате, ако искате да оцелеете. Схватките не са нито трудни, нито прекалено комплексни, а подобно на останалите елементи на играта просто допринасят за поддържането на златната среда.
Третият елемент на геймплея са пъзелите, които също не са супер предизвикателни, но именно при тях The Last Tinker е във вихъра си. Както при платформинга и битките, тук нещата също започват лесно, но след това еволюират в ситуации, които ви карат да се замислите и да използвате наличните си сили по някой хитроумен начин. Хубаво е, че играта ви кара да премислите подхода си всеки път, когато придобиете ново умение, защото то на свой ред ви дава напълно нови начини за взаимодействие със света. Решаването на пъзелите най-често става с помощта на двамата спътници на Кору – Бигс и Бомбър, които на теория са един и същ персонаж – които може да разполагате на определени места, да използвате умението на Бомбър да експлодира или това на Бигс да достига високи места и активира тежки елементи.
Презентация, заради която можем да простим всичко
Да, геймплеят в The Last Tinker не е революционен и в никой момент няма да го сбъркате за прекалено дълбок или предизвикателен. Но при всичките си ограничения в това отношение, играта постоянно ви пленява със своята визия и звук. Всеки район има отличителен облик, арт стилът е изключително красив и пълен с цвят, а музикалното оформление е истинско попадение. Единственият негатив е липсата на озвучение на героите така, че ще ви се наложи да следите историята само с четене на репликите.
В техническо отношение играта също е доста грамотна и предлага изненадващо богат набор от графични опции, които може да настроите според конфигурацията си така, че да върви дори на доста слаби машини. Предвидена е пълна поддръжка на ХВОХ360 контролер, а с помощта на DS3 Tool може да включите и DualShock 3.
Съвсем наскоро в ревюто си за The Amazing Spider-Man 2 споменах, че това е игра, която не е направена с любов към работата. The Last Tinker: City of Color е пълната противоположност – нейните създатели ясно си дават сметка кои са онези класически конзолни заглавия, които са ги вдъхновили, с какъв бюджет разполагат, какви са техните ограничения и какво реално могат да създадат. В резултат наистина е доста трудно да не харесваш The Last Tinker. Тя не е дълга (ще я изиграете за не повече от 7-8 часа), не е прекалено комплексна, нито пък ще се почувствате като супер геймър, когато я превъртите. Но съчетавайки безупречна презентация с фундаментално здрав геймплей тя съумява да превърне своите ограничения в силни страни и да ни върне към едно по-различно време, когато във видео игрите наистина имаше повече цвят и лекота.
Автор: Иво Цеков