by PC Mania
Произведения като Oblivion са рядкост. Често се случва някоя игра да създаде виртуален свят, близък до реалния, но на такива детайли поне аз не бях попадал преди за цялата си кариера като геймър. Затова и не мога да определя Oblivion просто като “игра”, тя е нещо много повече – тя е творба, почти произведение на изкуството. Като феномен мога да я сравня единствено с вече дотегналата на някои от вас World of WarCraft – огромният свят, живите персонажи, достоверността на случващото се, доколкото това е възможно в една фентъзи вселена. Но освен това джитката има и комплексен геймплей и практически безкрайни възможности за преиграване, което я издига над масовката. Играта е толкова солидна, че е излишно да се говори за някакви часове игрално време, това е просто… живот. Ако сте склонни да се потопите чак толкова естествено.
Началото на пътя към спасението на света
Първата ви задача е да си направите свое виртуално “аз”, с което да кръстосвате широкия свят, като за целта разполагате с доволно много инструменти – имате възможност да нагласяте всичко, от разстоянието между очите през големината на носа до височината на брадичката. Ако имате търпение, можете дори да се опитате да пресъздадете собственото си лице. Следва избор на раса – Имперски човек, орк, горски/тъмен/висш (high) елф, коткоподобен Кхаджиит са само част от вариантите. Като привършите, се оказвате затворен(а) в мрачна килия, чиято привидно единствена врата е заключена. Тъкмо да се отдадете на размисли за нерадостното бъдеще, което ви очаква, когато по коридора се задава самият император Юриел Септим, владетел на кралство Тамриел. Императорът бяга от преследващи го убийци, а точно във вашата килия има таен проход към канализацията на Имперската столица. Естествено, не се мотаете много-много, ами го последвате, само за да станете свидетел на смъртта му едва няколко минути по-късно. Ако императорът умре без да остави живи наследници, няма да има кой да запали драконовите огньове в Храма на Единствения и светът ще остане незащитен от чудовищата, идващи от демоничния свят Oblivion. За щастие, с последните си сили императорът ви казва, че не всичките му деца са мъртви – той ви разкрива тайната на своя незаконен син Мартин и ви натоварва със задачата да го откриете и да му предадете Амулета на Кралете – артефактът, чрез който се запалват драконовите огньове. Вие се заемате с готовност и веднага поемате на път… стига да се сетите как по дяволите се излиза от подземието!
За разлика от други ролеви игри в Oblivion има изненадващо малко пречки пред това да си създадете уникален персонаж. Скоро след началото си избирате зодия (общо тринадесет на брой), а след няколко минути – и клас. Възможностите са цели 21 на брой и присъстват стандартните стрелец, войн, рицар, магьосник, рицар и т.н., но далеч по-интересно е да си създадете собствен. Класът не поставя конкретни ограничения, а очертава само в най-общи линии какво би трябвало да е поведението ви – всеки клас може да използва всеки предмет и всяко умение, само че от това някои извличат повече полза от други. Например възможно е маг да ходи с тежки брони и да ползва двуръчен меч, но те излишно ще забавят движението му и по-скоро ще го ограничават, докато рицарят например няма такива проблеми. Уменията са най-различни – бойни (боравене с мечове за една и две ръце, с чукове или кинжали, блокиране на удари, ковачество…), магически (има няколко различни школи – restoration, destruction и т.н. плюс алхимия) и умения, грубо казано, за незабележимост (промъкване, акробатика, лека броня и др.). Всяко умение зависи от определена статистика: сила, интелигентност, бързина, издръжливост и др. Ниво се качва, когато вдигнете някои от основните умения на класа си до определено равнище. Тогава малка иконка ви уведомява, че трябва да преспите и когато се събудите, да получите новите си точки.
Светът на Тамриел
Дотук със сухата статистика и простото изреждане на статистики тип readme файл! Тези неща не са най-важни. Това, което прави Oblivion уникална, е невероятният свят, в който се развива действието. Вече стана ясно, че той е огромен, но освен това е изключително жив. Това е една от малкото игри, където подробностите от декора не са там просто за украса, а могат да бъдат взети и понякога използвани за нещо. Основен елемент от играта е времето – ден и нощ се сменят плавно, а някои събития стават само в точно определен час: не очаквайте известен престъпник да се появи по обяд само защото имате куест. Присъстват стотици книги, които по желание можете да прочетете, ако се интересувате от историята на света – авторите буквално са си счупили пръстите от писане. Всеки град, градче, село и дупка са различни и имат своя собствена уникалност. Жителите на всяко населено място не са статични, а обикалят наоколо през деня, всеки зает със свои си неща, понякога се спират да разменят две приказки помежду си, а през нощта се прибират по домовете си и заключват вратата. Разговорите с тях са интересни, защото макар повечето да не казват нищо съществено, никога не се знае кой може да ви даде задача или да ви насочи в правилната посока по време на мисиите ви. Дори има нещо като мини игра за увеличаване на тяхното предразположение към вас, в която ще трябва да следите изражението на лицето им. Всеки ред в играта е озвучен, при това (особено за ключовите персонажи) на доста високо ниво. Поради невероятния размер на света, е възможно да пътувате от град в град само с няколко кликвания по картата, като играта ще изчисли колко време би ви отнело това пътуване и ако тръгнете по обяд например, когато пристигнете, вече ще е вечер. Все пак разкриването на картата пеш е доста по-забавно, да не говорим, че така ще откриете още скрити места и допълнителни куестове, които иначе бихте пропуснали. По-нататък в развитието си ще можете да улесните странстванията си като си купите кон и дори къща, където да живеете, дори можете да инвестирате в магазин! Присъстват още доста дребни мини задачки, с които да се занимавате, като например отварянето на ключалки, алхимията, писането на свои свитъци с магии…
Авторите са се постарали пребиваването ви в Тамриел да е максимално разнообразно и го постигат чрез множеството задачи извън основната история. Макар основната линия да продължава около 40 часа, ако се опитате да изпълните всички куестове в играта, по-добре умножете горното по десет. Повечето мисии са колкото е възможно по-малко клиширани; например в една от вас се иска да решите проблемите с плъхове на една жена. Тръгвате към къщата й с убедеността, че това ще е поредната задачка тип “убий пет плъха и ми донеси опашките им”, но всъщност госпожата ви разкрива, че нещо убива плъховете и иска от вас да ги спасите :)! Лично аз бях приятно изненадан от това разчупване на канона. Има още десетки такива примери – quest, в който помагате на художник като влизате в картината му и се биете с рисувани троли; друг, където залавяте банда от жени-прелъстителки, които водят женени мъже до малка къща извън града и там ги ограбват и още много други. Отделно присъстват и гилдиите – две официални (на бойците и на магьосниците) и няколко скрити. Те предлагат дълги поредици от задачи, с които да се издигнете в ранг и евентуално да станете grand master, като обикновено не е проблем да сте в две или повече гилдии, а защо не и във всички.
През очите на героя
Цялата информация за алтер-егото ви – ниво, умения, магии, барабар с инвентара и картата са наблъскани на едно място – в журнала ви. Макар малко объркващ в първия момент (говоря от името на геймър, който за съжаление не е играл предишните части от поредицата), впоследствие интерфейсът става лек и интуитивен. Малък смут предизвика въпросът как, да му се не види, се изхвърлят предмети от инвентара, но и това бързо намери своето разрешение. 🙂
Всичко описано дотук е реализирано с очарователна графика, която, освен че радва окото, силно допринася за реализма. Особено внимание е обърнато на лицата на NPC-тата, които са детайлни, устните им са синхронизирани с говора, гримасите дори са важна част от геймплея. Уви, това идва на понякога твърде висока цена – на моменти (особено при битки) кадрите в секунда рязко падат и управлението става доста трудно. С други думи, играта е лакома за ресурси като софийското метро. Освен това често има кратки, но все пак дразнещи и ненужни loading моменти, например когато искате да слезете в мазето на някоя къща. Впоследствие въпросното мазе се оказва метър на два голямо и празно, тогава разбирате че въпросното зареждане едва ли си е струвало, но какво да се прави.
Играта, разбира се, не е идеална и част от проблемите й са свързани с изкуствения интелект на NPC-тата. Докато A.I. на противниците е на доста добро ниво (отбягват трели и блокират атаки, бягат да търсят помощ или ви преследват, ако ви усетят слаб), то това на приятелските и неутрални човечета има още хляб да яде. В битка почти винаги застават директно между вас и противника и без да искате ги удряте, а те странно защо се сърдят – в началото неволно ударих царчето Мартин и момъкът почна да ме налага – естествено, наложи се да зареждам по-ранен save. Добре че функцията quick save е постоянно възможна и много улеснява нещата. Хората в градовете пък, макар обикновено да се държат достоверно, понякога ще ви се разкрещят секунди след като са ви поздравили за някаква добре свършена работа. Друг път пък можете да ги събудите посред нощ и те ще разговарят с вас спокойно сякаш нищо особено не е станало.
Имайте предвид, че игри като Oblivion искат буквално месеци, за да се разучат, така че не ме съдете твърде строго, ако съм изпуснал нещо. 🙂 След написаното дотук нямам какво друго да добавя, освен че играта е невероятна и адски пристрастяваща, истински must have за всеки фен на жанра.
Автор: Пламен Димитров