The Chronicles of Riddick

Две са особените неща около “Хрониките на Ридик”. Първо, това е странният успех, който успя да постигне филмът – продължение на една нелоша, но определено не и много добра манга. Главната роля, поверена на холивудската мутра Вин Дизел, който след “Бързи и яростни” така и не успя да остави истинска следа като “нова порода таен агент”, също допринасяше за скептицизма. Но филмът не само че се оказа сполучлив, дори успя да прескочи посредствеността на типичните комерсиални екшъни. Pitch black, както се казва, едва ли ще спечели Оскар, но е приятен и недразнещ, дори в доста моменти забавен.

Втората голяма изненада, лично за мен, дойде от самата игра, излязла с този бренд. Не е нужно да ви изброявам заглавията на геймките, правени по филми и оказали се тотален провал, за да си спомните, че досега повечето опити за пренасяне на игрови герои на големия екран и обратното са завършвали единствено с катастрофално ниски оценки в специализираната преса. Може би именно заради цялата тази доза скептицизъм относно The Chronicles of Riddick: Escape from Butcher Bay (TCOREFBB) играта успя да ми влезе толкова здраво под кожата и да ме накара да я мина на един дъх.

Нашия (анти)герой

Ридик е един от най-търсените престъпници из вселената. Така и не разбрах в какво точно се провинил, но за главата му се дава сума, малко по-голяма от годишния бюджет на малка латиноамериканска държава. Фабулата на играта предшества тази от филма. В нея героят е заточен в Butcher Bay – най-големият и строго охраняван затворнически комплекс във вселената. Наврян в мръсната си килия, нашият човек ще трябва да открие тайните на това злокобно място. А затворът, като всяко скупчване на повече от десет души на едно място, си има своите малки и мръсни секрети. И тъй като носенето на райе и разтъпкването за по един час на въздух всеки ден не влизат в представата на Ридик за задоволителен лайфстайл, на вас се пада “честта” да влезете в напомпаното му до границата на здравословното тяло и да си измъкнете четирибуквието от този гнусен зандан. Ок, това не е просто поредната inmate (от англ. – затворник) тирада. Защото нашето момче има в себе си покълналите семенца на супергероизма, които избират точно този момент, за да се покажат и съвсем да допринесат за заплитането на историята и развитието на геймплея.

Шутингът

На пръв поглед Хрониките са типичен шутър. Разглеждате света през светещите в синьо сияние очички на бате Вин (дори понякога полигонното му алтерего изглежда по-добре от оригинала и се поти по-малко) и само в някои моменти камерата елегантно се отмества и ни го показва в цял ръст. Последният трик доста помага за сближаването на геймъра с героя. Във взискателността си към детайлите програмистите са стигнали дотам, че ако погледнете надолу, ще видите весело потропващите си в снега ботушки. Малък минус – не можете да се простреляте в крака. Винаги се отмества на милиметър от мерника. Явно не е предвидена опцията The Chronicles of Riddick да се играе от мазохистично настроени хора. 🙁
Но да се върнем към действието от първо лице. Първото ви оръжие са юмруците. Отново вълната на скептицизъм и неодобрение се надигна в мен, но само до момента на първата ръкопашна схватка. Хрониките разполагат с най-добрата hand to hand бойна система за FPS. Можете да блокирате и да нанасяте различни прави и странични удари, ъпъркътчета и захвати. Камерата, а и героят ви, се “заключват” към опонента, докато сте достатъчно близо до него и схватките са дори забавни. По-нататък ще можете да се екипирате с боксове и остриета (отверки, скалъпени от затворници ножове и други), боздугани и палки и отново да използвате същото разнообразие от удари. Дори ако сте малко по-маниашки настроени, можете да си измислите и изпълните комбота от няколко тупаника.

От друга страна, огнестрелният ви арсенал не е много богат. Имате зверски точен пистолет, пушка-помпа и автоматична карабина. Но пък с вродените си способности да zoom-ва двойно Ридик може да превърне всяко едно от пушкалата в снайпер. Имате също така зашеметяващ пистолет, позволяващ ви да наелектризирате жертвичката и после да я скъсате от ритници и гранати.

За да запазят интерфейса максимално чист и усещането от геймплея по-пълно, е приложена хрумката с визуализирането на резерва от муниции на дисплей на самото оръжие.

Стелтът

Още в самото начало, когато издебвате един гард и му прекършвате вратлето, ще разберете, че зад хрониките се крие доста повече, отколкото се предполага на пръв поглед. В играта са интегрирани адски добре сървайвъл- и стелт-елементи. Както и сами се досещате, хипердобре охраняван затвор не е място за разходка с голям арсенал и дори в моментите, в които ще получите фалшивото усещане, че няма какво да ви се опре, сценаристът умело ви сритва между бедрата и ви набутва обратно в реалността, в която затворник беглец не е супермен, а просто подгонена жертва. Дори да подминем факта, че пушкалата са генетично кодирани, на няколко момента ще губите цялото си въоръжение, а има и ситуации, в които просто е нечовешко и невъзможно да продължите с дулото напред. В такива мигове най-верният помощник на Ридик става тъмнината. Отново с цел опростяване на интерфейса индикаторът на това колко добре сте скрити, е заменен с посиняване на екрана. За да се възползвате напълно и от една от дарбите на Вин – сияещите му очи, често ще ви се налага да разстрелвате в типичен Splinter Cell стил всякакви източници на светлина. Прокрадвайки се зад враговете си, ще можете да им извивате вратовете, а ако ви усетят и се обърнат към вас, след кратко боричкане да насочите дулото на собственото им оръжие към каската им и да натиснете спусъка.

В тази графа влизат и акробатичните номера на героя ни. Ридик може да се прокрадва из сенките, да пълзи по ръбовете на стени и да минава по тръби над вразите си. От друга страна, дизайнерите са усетили правилно кога шмугването из сенките може да ви дотегне и умело изместват стелта с изпълнен с адреналин екшън. Последният на моменти дори изненадва с наситеността си, а когато получите шанса да подкарате един от екзоскелетите, дори и за кратко ще се почувствате като истински терминатор.

Тук-там се прокрадват и хорър-елементчета, когато се спускате в Дупката, например. Особено в началото, когато не можете да разчитате на подобреното си зрение (скофтващо се брутално при малко по-силна светлина) таралянкането из потискащо тесни коридори и отстрелването на кретащите към вас зомбясали затворници може да ви докара няколко истерични подскока. И точно когато копнежът за осветените коридори на затвора започне да става наистина силен, историята отново ви завърта и изпълнява желанието ви.

Адвенчър?

През доста голяма част от играта няма да сновете безцелно, тренирайки огневите си умения. Играта е пълна със завършени и добре изградени образи и характери. Повечето NPC-та си имат собствена история и отношение към вас. Ще получавате дребни задачки, които по желание можете да изпълните, а с придобитите долари да закупите ново оръжие или бонус материали.

Катингът за главните персонажи също е доста успешен. Освен визията бате Вин е дал на играта и гласа си, както и често появяващия се на MTV-сцената Xzibit. По този начин Ридик успява да влезе под кожата ви. Не знам дали това се дължи на самата му същност или на дребните детайли изграждащи неговия образ. Най-запомнящи се са кратките му, култови реплики, произнасяни с гробовен глас, дори и в най-напечените ситуации. Просто на пича не му пука за нищо и никого. Той е абсолютен егоист, необременен с модерните достойнства и чувства за чест, скапали не един и друг персонажи от иначе яки игри и филми. Bad Boy имиджа, който налага, е меко казано пристрастяващ и насажда в съзнанието ви идеята колко хубаво всъщност е човек да изкарва поне по 5 часа седмично във фитнеса.

Визуалната шашканица

Първите няколко минути, прекарани пред в компанията на Хрониките, породиха в мен съмнението за набързо спретната с Doom 3 енджина игра. Разкривайки се постепенно в пълния си блясък, на повърхността излезе един доста интересен факт. Перфектната картина всъщност се дължи не на мозъците от ID, а на до болка модифицирания и изстискан до последно енджин на едно предишно заглавие на Starbreezer Studios, наречено Enclave. Сигурно не сте забравили тази доста приятна аркадна 3d person тупалка, в която с меч и лък отнасяхте орди от фентъзи гадове. Наистина визията е много повече от добра – динамични сенки и осветление, адски добри модели на персонажите и перфектни анимации на движенията им. Всичко е реалистично и на моменти по-красиво от самия филм.

Вразите в Хрониките са доста хитри, никога не застават на открито и ако ви забележат, правят всичко възможно, за да ви обстрелват, без да ви дават и миг почивка от укритията си. Това в комбина с малкото здраве, с което разполагате, ги прави наистина достойни опоненти. Ако не внимавате и не раздадете правилните хедшоти в правилния момент, ще си гледкате на воля Loading прозореца. Е ИИ-то си има моменти, в които се дъни, особено в стелт частите от геймката. Пък и гардовете не забелязват сянката, която оставяте по стените, но последното е по-скоро глезотия…
Та за енджина ставаше дума. Докато се разхождате из по-малките помещения и се тупате с крошета, всичко си върви по вода, но в момента на първата престрелка след няколко неуспешни опита да я завърша с положителен за героя ми край, бях принуден да смъкна всички детайли на Medium. От друга страна пък, играта се държа невероятно добре и на компютър с минималните изисквания, но в този случай придоби коренно друг образ и някакси загуби от своето очарование.

На финал

Като цяло Хрониките напомнят най-много за втория Deus Ex, но с по-динамични престрелки и значително по-мрачна атмосфера. Най-голямото качество на тази игра е, че представи пред PC публиката нов антигерой, а от Blood насам си имаше нужда от такъв. В същото време тя е и кадърно направен порт на X-Box версията, като под кадърно разбирам в пъти по-добра графика и добавената възможност да управлявате екзоскелет. Всъщност цялата игра се изгражда от множество малки и изпипани до перфектност детайлчета, които взети заедно кефят на макс.

Автор: Георги Панайотов