Silent Hunter 4 Wolves of the Pacific

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Тихата лудост на водата и торпедата

Природата и животът са пълни с примери за малки и големи чудеса, които се случват в разрез с вселенските норми. Пример едно: колегата с мазния перчем и палавия поглед, чието съществуване (цялостното, не това на перчема) оборва цялата еволюционна теория на Дарвин.

Погледнато обективно, този човек е трябвало да изпадне в самоубийствени ситуации с летален изход поне десетина пъти, но не – той отново е тук, здравият разум е победен, а всяко посещение до офисната тоалетна носи известна доза риск за непорочността ми.
Втори подходящ пример (малко по близо до съдържанието на това списание) е една поредица игри на Ubisoft, която се загнездва в абсолютно тясната ниша на подводничарските симулатори – произведения, в които джиткащия индивид поема къде пряко, къде косвено контрола над едни от най-клаустрофобичните, смъртоносни и опасни военни машини, създавани в човешката история. Името на серията е Silent Hunter и колкото и да е нелогично, в наши дни сме свидетели на нейния епизод 4- Wolves of the Pacific .

Докато геймките, в които се управляват самолетчета и т.н. машинарии, са сравнително популярни и пълнят редиците си редовно, то в губернията, посветена, на Ю-лодките, игриците излизат изключително рядко. Последната подобна симулация, на която бях попаднал, беше епизод III от настоящата поредица – събитие, което настъпи преди около година, година и половина – две.

Пасифик

За разлика от предходната серия на играта, в епизод IV, както си и следва от името, наша милост бива пратен на Тихоокеанския фронт по времето на Втората световна. Другата новост е, че в случая заставате на страната на Съюзниците, а не на оста, както бе преди.
Като резултат от смяната на локациите подводниците, които управлявате, са само и единствено американски, а историческият момент обхваща едни от най-интересните и големи морски битки, водени някога.

И сам войнът е войн

Играта предлага няколко режима на джиткане. На върха на сладоледа, под формата на своеобразна черешка, се мъдрят четири сингълплейър кампании. Фантазията, която стои зад тях, е сведена до минимум, а имената им (ако изобщо могат да се нарекат така) са: 1941, 1942, 1943 и 1944. Както може да се досетите, всяка от тях отговаря на определена година по време войната и опира малко или много до събитията, които са се случвали в съответния прозорец на времево-пространствения континиум. По думите на авторите развитието на действието и подбора на част от детайлите са динамични. В превод това означава, че ако започнете една кампания пак от начало, крайният резултат и ходът на събитията всеки път ще са различни.

Вторият вариант на джиткане обхваща най-общо единични мисии и патрулиране, а третият – връзка със съседа Гошо в локалната мрежа или интернет. Всеки един от начините на игра си има своите предимства и минуси, но както си проличава след няколко часа, авторите не са очаквали невиждан бум в мрежовите баталии и са насочили основните усилията към самостоятелните изпълнения.

Вътрешности

По отношение на почти всичките си детайли новата версия на Silent Hunter е добре отгледан ъпдейт. Отделните части на основата са пипнати, без да се стига до дразнещи „неравности” в геймплея или значими по количество и качество новости. Контролът на подводницата се прилага посредством няколко прилични на външен вид екрана и комплект от икони.

Всеки отделен компонент на плавателния съд си има собствен изглед – радар, сонар, торпедно отделение и т.н. Играчът може да влезе във всяко едно от тях и да разцъка с мишката всичко, което му се изпречи пред очите. Заучаването на огромен набор от клавиши и техните комбинации по подобие на истинските самолетни симулатори би помогнало, но в никакъв случай не е задължително. Ако сте попадали на предходните серии на играта, вече сте подготвен и контролът ще бъде зацепен за около десетина минути. В случай, че сте новобранец, един до два часа ровичкане из различните опции, копчалъци и екранчета ще дадат добри образователни резултати.

Изкуственият интелект на противника и собствените моряци е добър. Корабите си плуват, екипажът се забавлява, а лошите индианци се опитва да напълни перките на подводницата с дълбочинни бомби и оръдейни снаряди. Въпреки че управлението на подопечната машина е сравнително лесно често, оцеляването в битка и потопяването на порядъчно количество врагове е задача от изключителна трудност. Нацелването с торпедо на движещ се кораб е събитие, което трябва да бъде отработено поне половин час, преди резултатите да излязат на сцената. В интерес на истината предложените подводници разполагат и с оръдия и тежки картечници, които са силни и могат да пратят почти всеки кораб към дъното, но за целта наша милост трябва да изплува, при което се превръща в изключително лесна мишена за всякакви плуващи и летящи гадини.

На живо от фронта

Един от плюсовете на серията Silent Hunter – графиката – е стигнал до нови висоти. Картинките, които предлага Wolves of the Pacific, са детайлни и красиви. Ако разполагате с достатъчно добра машина, ще можете да се насладите на едни от най-прекрасно симулираните водни и подводни пространства, както и на ефектно избухващи и потъващи противници. За съжаление за сметка на визията, аудиото на играта не е мръднало кой знае колко. Звуците са посредствени и дори на моменти бъгави. От време на време някои от звуковите ефекти или мелодийка изпадат в ужасяваща поредица от повторения. След кратко ровене в интернет установих, че проблемът е повсеместен и не опира единствено до изтерзаната ми щайга.

Епилог

Silent Hunter е една много специфична поредица. От една страна предложеното качество и ниво на детайли са просто прекрасни, но от друга, самата същност на играта и природата на машините, които се предлагат за управление, ограничава кръга от ентусиасти, които биха се захванали с нея. Въпреки това бих препоръчал Wolves of the Pacific на всеки, които харесва симулатори или пък обича да дебне и напада противника в гръб. В подводничарските геймки има нещо твърде изтънчено, ужасяващо и извратено. Нещо, което трябва да бъде пробвано поне веднъж поне от любопитство.

Автор: Стефан Хаджиев