Sacred 3

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!
author image by PC Mania | Archive | 0 Comments | 12 авг. 2014

Провинихме се доста в последно време, и както често става в живота, наказанието не закъсня. И докато главния се самонаказа с Farm Simulator 2014, на мен ми нахендриха Sacred 3. Няма „ама“, няма „не искам“ – сядаш, играеш, правиш скрийншоти и после пишеш. Оправяй се! Толкова ли да е зле новата част на популярната поредица, ще попитате? Не, по-зле е. Само й вижте оценката, пък ако искате – четете нататък.

За толкова години гейминг, от индустрията сме видели какви ли не димящи изхождения, очевадно правени с цел бързи кинти и най-често паразитиращи на гърба на популярни франчайзи. Плюли сме по Dead Space 3, Aliens: Colonial Marines, Heroes IV… и докато тези иначе сравнително ставащи игри са били прецакани от създателите си с цел печалба или прекалено угодничество, случаят със Sacred 3 поне за мен е мистерия. Оригиналната игра беше едно от малкото екшън ролеви заглавия, което успя да изгради собствена идентичност и да създаде отдадена фенска маса. Беше бъгаво колкото си искаш – още помня как един от куестовете се минаваше само с чийт – но беше играемо, интересно и запленяващо. Второто ни посещение в земите на Анкария беше доста противоречиво – за някои геймъри е еталон за това как се прави екшън ролева игра с отворен свят. За други е триизмерна ММО-подобна бозица, която въпреки това става за игра и поне феновете са доволни. Сега Sacred вече официално престана да бъде „свещена“. Третата част на поредицата не е нито стъпка напред, нито дори скок на място, а тромаво задно салто с троен аксел право в намиращото се някъде там мочурище.

Модерно ретро с аромат на гнилоч

Имаше едно време по аркадните кашони една игрица. В нея бяха съчетани доста успешно beat-em-up елементи с ролеви такива, като всеки от героите вдигаше нива и с всяко едно прогресираше и получаваше по нещо ново – по-як меч, лековита отвара… такива чудеса. Не мога да се сетя за заглавието, но при първа възможност ще го погледна. За 8-битовите конзоли има друго творение с култов статус, което се нарича Gauntlet – в него двама (в по-късни версии – до четирима) играчи се изправят срещу огромно количество гадини и обикалят лабиринт от подземия и зандани, като отново ролевият елемент е в автоматичен режим. Та… новият Sacred е нещо средно между тези двете игри. Което е лошо, защото отдавна игрите са спрели да се хранят с жетони и са доста повече от 8-битови.

Разбира се, има някаква история. Някой си Зейн иска да отваря някакви порти към Отвъдното и да насели Анкария с демони. По този повод се събират дружина от (цифром и словом) четирима кандидат-герои, които да го спрат и евентуално да му напукат кофата, след което да му обърнат носа да събира дъждовна вода. Дотук – супер! Само че героите не просто нямат някакъв строго определен клас, ами си имат имена, предварително определен външен вид и толкова линеен път на „развитие“, че дори гореспоменатите ретро заглавия отвяват Sacred 3 по отношение на възможности и геймплей. Избирате един от предложените ви сладури – трътлест пич, гигантски афро-анкариец, разголена мацка с лък или любимата ми серафимка (поне едно нещо от поредицата да вземат, освен името) и поемате на приключение. Може и с другарчета, ако ще се чувствате по-удобно така, но аз лично не забелязах особена разлика. За това обаче – след малко.

Направо по кривата пътечка

Геймплейно играта е проста като снимаща се по сутиен, натъпкан с чорапи и с нацупени джуки пред огледалото в кенефа невръстна дискотечна чалга кифла – и да искате, няма как да се изгубите. Пътят е един, меката светлина на чекпойнта се вижда от километри, а ако и това не ви стига – постоянно ви се казва накъде да идете и какво точно да правите. „Убий ги тия“. Не, ще ги гледам и ще им предложа нещо за пиене! Баси… Отделно от пълната линейност и гореспоменатото подозрително наличие на чекпойнт система (WTF, т‘ва RPG ли трябва да е?), се оказва че играта е разделена на „мисии“. Да, така се казват. И ако прекъснете някоя по средата, после я почвате отначало. Честито!
 
Управлението е предизвикателно забавно – в РС версията с мишката посочвате накъде да се завърти героя ви, а го управлявате с популярната комбинация WASD. Бутоните на плъха са отделени за атаки – нормална и отблъскваща. Набиването на тупаник по шпацията предизвиква характерното за конзолната версия на Diablo III превъртане по посока на движението, има също бутони за хващане на неща, активиране на неща и екзекуция на неща. Уменията се активират посредством още два бутона, като за всяко има определено количество пъти, в което може да се ползва, преди да се изхаби и да трябва да си презаредите… ъъъ… жълтата мана, която е ресурсът за употребата му. Това става чрез събирането на жълти клъбца, които падат от всяка трета гадина. От всяка втора падат подобни за запълване на здравето ви, а от абсолютно всяка –  купчинки злато.  Въпросните чудесии се взимат от земята само с минаване близо до тях – радиусът е доволно голям, така че да не трябва да се бутате в някое меле, за да си запълните здравето.

Нагоре, нагоре… към бездната!

Вдигането на нива, освен че става бааааавно, не дава значително отражение върху геймплея. Единствената му функция е да отключи още екипировка, която евентуално да си купите със събраното злато. Пак с ин-гейм кинтите се купуват и ъпгрейдват и осемте налични умения. Стига да сте вдигнали съответното ниво на опит, разбира се. Да не си помислите сега, че имате избор каква екипировка да слагате на героя си – не, въпросната просто се ъпгрейдва и дава някакви смешни бонуси към щетите и здравето на и без това небалансираните персонажи. Има разни помощни предмети – колбички, а-у, които също се купуват и се разпределят в модерно радиално меню. От системата за „развитие“ в общи линии няма смисъл – дали ще сте на първо или десето ниво – все тая, почти няма да има гадина, на която да не можете да съсипете деня.

Разликите идват с ко-опа. До трима души могат да вземат участие в иначе епично абсурдните ви приключения из Анкария. Те обаче се водят „гости“, автоматично стават на нивото на развитие на хоста (голям праз) и единствената разлика спрямо сингъла е, че тук можете да използвате т.нар. spirit умения. По пътя си из мисиите ще освобождавате чат-пат по някой затворен я в делва, я в магически кристал нещастен дух, който после можете да призовавате. Практическо приложение почти нямат, а още първият сладур който намирате, е най-силен в цялата игра. Толкоз. Всичко това сигурно е много забавно в локален мултиплейър пред телевизора и с някоя и друга бира/сгодна женица подръка, но за сам човек през компютъра/лаптопа просто съкс. Ако беше мобилна игра, с много голямо удовоствие бих я разцъквал по време на посещенията в нужника. При настоящите обстоятелства обаче е страшна скука и омръзва бързо. Твърдят, че са нужни десетина часа за превъртането й – може и така да е, но на мен нервите ми се опънаха до скъсване още на четвъртия и я запратих в кофата.

Абсолютният mindf**k

Геймплеят може да е скучен и тъповат, но за сметка на това озвучаването е болезнено неадекватно и дразнещо. Както споменах по-горе, постоянно някой ви казва какво да правите и/или просто коментира ставащото на екрана. Няма да се спирам на бъгавия тайминг на въпросните вметки, като пускането на тъпа шега за външния вид на някой бос цели пет минути след като съм му светил маслото и съм забравил за какво изчадие идеше реч. „Актьорите“, дали гласа си за играта, сякаш са били събрани небрежно от някой мол в Ел Ей – имаме разглезена кифла, неуспял рапър, екс-порно звезда, прецакана от живота алкохолизирана певица… или поне така звучат. Може да не са им казали, че става въпрос за фентъзи игра и да са мислели, че озвучават поредния „Зов на дълга“. Във всеки случай, гласовото оформление е класи над плоския сценарий, който не просто не е на място, а звучи като пародия. Проверих – не, Sacred 3 не се води пародия на ролевите игри. Тогава кусурите му щяха да са разбираеми и дори някои от тях да са плюсове.

Поне графично всичко е окей. Визията не е чак толкова прекрасна, че да прогори дупки в очите ви при сблъсъка с нея, но е умерено добра – до някаква степен ми напомни Divinity: Original Sin. Жалко, че самата игра не е и наполовина RPG, колкото шедьовъра на Larian. За финал – стойте настрана от Sacred 3! Особено ако имате добри спомени от предните части, като мен. Ако някой ви я подари, не ви мисли доброто, уверявам ви! Нищо, повтарям – НИЩО, не може да извини толкова драстичен завой в курса, по който се движи някоя популярна поредица. Особено ако въпросния завой е извън пътя, надолу към бездната на забравата.

Автор: Диян Каролев