Rhiannon: Curse of the Four Branches

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!
author image by PC Mania | Archive | 0 Comments | 31 окт. 2008

Разбира се, че когато получавате писмо с уж невинна молба, завършващо с “много любов”, и отгоре на всичко ви го изпращат приятели (или по-лошо роднини, на които не можете да откажете), можете да очаквате най-лошото. Приемате охотно?! Е, добре дошли в Ty Prideri. Малкълм и Джен са щастливо женени и имат дъщеря на 15 години. Когато решават да се преместят в новия си дом обаче, виждат, че момиченцето не се адаптира много добре. Преценяват, че има нужда от малка почивка и заминават, като ви молят да наглеждате дома им. Оставят ви и преки инструкции как да пуснете електричеството, къде са ключовете и т.н. битовизми, които съвсем отвличат вниманието ви от същността на проблема.

Както често става, в подобни случаи „малкото палаво сладко куче, което сте се съгласили да наглеждате за съседката” се оказва отвратителен питбул, който е унищожил нейната покъщнина и вече прескача да се почерпи до съседите – през дупката в стената, която си е прокопал. Ако пък сте гледали достатъчно филми, трябва да знаете, че щом е замесено малко момиченце, нещата са в пъти по-опасни. Знаете или не обаче, пускайки Rhiannon (буди странни асоциации с чадърчета и красавица с шоколадова кожа?!), вие се озовавате в уелската провинция, където трябва да помагате на семейство Съливан и да наглеждате имота им.

Това, което ви спестиха…

Оказва се, че Rhiannon не просто „се адаптира по-трудно”, а чува странни гласове и истинската причина семейството да се изнесе по терлици е, че това става непоносимо. Но пък какво са очаквали те, като са кръстили лапето с име, което е популярно в митологията и означава „велика кралица”- нищо хубаво не може да произлезе от това, то се знае. Какви хора, а? Но да не ви спестявам най-лошото. Гласовете ги чувате и вие.:-) Честито.

Тук е моментът, в който реших, че жанрът на играта вероятно ще е хорър. Да, ама не. Rhiannon се оказва подходяща за по-младите играчи (не че според мен и те не са претръпнали вече) и в нея умишлено не е вкарано някакво насилие, кървища и чревца. Има един труп, но е на мишка и хората някак подминават този факт… 😛 Изобщо малко е странно, но стряскащите моменти се ограничават до гаднеещи музикални тонове (от време на време), сияния и разни намеци. Сами преценете дали това е свежо или скучно.

Аз мога да ви кажа обаче , че има нещо свежо в решението на авторите да базират завръзката около древен уелски мит (коренящ се в келтската митология), който наистина не е популярен и мисля ще бъде интересен за по-голямата част от играчите. И за да не ви разкрия нищо, но да бъда честна – историята е сред най- големите плюсове на играта.

На второ място май са пъзелите. И като цяло Rhiannon е изтъкана от потенциал – можеше да е велика, но просто има един факт, който хем буди възхищение, хем не е извинение. Играта е първият цялостен завършен продукт на дивелъпърите, като в основата на екипа е само една семейна двойка. Да, уникално е, че двама души са посветили толкова време на създаването на игра. Оттук обаче идват и много дразнещи моменти, пред които аз няма да си затворя очите, макар че много колеги смятат, че е ок, защото хората все пак са малко. Е, фактите са си факти.

Лошото

Графиката е наистина зле. Става въпрос за ренднати статични картинки, които не само са на ниво от преди няколко години, но и са потресаващо неподвижни. И не само, че нищо в тях не помръдва и не стои достатъчно убедително, но вие дори нямате 360 градуса, в които да си се ширите. Не. Можете да гледате само напред и това си е. Преминаването между екраните също е супер дървено и не навява и бегли асоциации с движение. Дори в цялата тази статичност човек понякога се обърква накъде се е завъртял току-що, защото екраните си приличат и вие се оказвате от един в друг без никаква индикация за преместване. Неестетично и неудобно е.

Недоизпипана е и цялата интеракция с кажи-речи всичко. Имате смарт-курсор, но предметите, които можете да пипате са така или иначе с издайническо бяло контурче. А пък истинска болка е, че и тук, както в други игри (не знам защо още го правят) има неща, които не можете да пипате в даден момент, а по-късно са достъпни. Много е досадно. По-лошото в случая, е че нашият герой дори не ни намеква дали някога дадено действие ще е достъпно или не и трябва да гадаем и да се надяваме, защото може пък и вече да е. И като започнах да дудна за интеракцията, мисля да си довърша. Не е готино, че няма с кого да обелите и една дума. Комуникирате си с други хора чрез e-mail, стандартни писма и бележки и т.н., но няма реална интеракция с други герои и това е малко досадно и изнервящо. Според мен не бива да се прекалява с диалога, но това не означава изобщо да го няма.

Четирите клона на Mabinogi

Иска ми се обаче да завърша с нещо малко по-позитивно, защото да – играта са я правили малко хора и т.н., и т.н., но тя не е лоша, просто не е това, което би могла да бъде. А за нейно добро щеше да е да бъде такава :-)… Та както и да е – реших да си поговорим и за четирите клона, които с това проклятие в заглавието стоят леко странно. За непросветените (каквато бях и аз) четирите клона всъщност са гръбнака в нашата история. В келтската митология четирите клона на Mabinogi са четирите най-важни истории, събрани в едно в колекцията Mabinogion (каквото между другото е трябвало да е заглавието на играта първоначално). А Pryderi е древен герой и в четирите.

Изобщо малките магически подробности, символите, които разгадавате в самата игра и всички тези митични елементи, са солта на това приключение. И докато аз съм свикнала да гледам малко критично на неща като графика или лош интерфейс, то вие може би ще успеете наистина да изживеете играта с пълно удоволствие. Ако се освободите от предразсъдъците, ще научите една малко позната история, която всъщност си струва.

Автор: Лили Стоилова