Moebius: Empire Rising

Всеки път, когато видя известно в гейм-индустрията име да стои в горната част на името на заглавието на някоя игра, при това с апостроф и малко “s”, студени тръпки полазват по гърба ми. Най-често този тип продукти са катастрофа – с изключение на повечето от тези с името на Том Кланси, и една-две с това на Америкън МакГий. В момента, в който зърнах с крайчеца на окото името Джейн Дженсен над заглавието на играта, която е обект на това ревю обаче, се успокоих. Защото тази дама е писател, от висок калибър и до момента е работила по над 20 игри от позабравения жанр куест. Тя е едноличен създател на свръхестествения детектив Гейбриъл Найт и основен мозъчен тръст зад страхотното приключение от 2010-та – Gray Matter.

Пускам играта и ме посреща странно футуристично главно меню, което съчетано с името на играта, ме навежда на мисълта че ще играя нещо космическо и строго научнопопулярно. Плюя си три пъти в пазвата и отварям дигиталния комикс, който се води нещо като предговор към историята. Зачитам се и установявам кой е главният герой – страшно надарено хлапе, чийто мозък не работи като на останалите, а има непогрешима фотографска памет, съчетана с аналитичните умения и шестото чувство на изпечен film noir детектив – от онези, дето нон-стоп пушат цигари и говорят с много метафори и дрезгав басов глас. Малкият става свидетел на смъртта на майка си, след което ни пренасят в наши дни – където вече е пораснал, има си име – Малакай Ректор и е високоплатен експерт по оценка на антики.

Wait, what?!

Фабулата на играта се заплита изключително мудно – след комикса и нещо като интро на филм за Джеймс Бонд, вече сме в обувките на нашия скелетоподобен мушморок с девствено подрязано бретонче и глас с плътен британски акцент, който подозрително ми напомни за този на котарака от American McGee’s Alice (проверих – не е той). Намираме се в офиса на „Антики Ректор“ в Ню Йорк и тъкмо завърнали се от дълго пътуване, завършило с побой над нашия човек, говорим със секретарката му за евентуални бъдещи задачки. Оказва се, че услугите на Малакай е поискал някой си Амбъл (как ги измисля баба Джейн тия имена) Декстър и не е казал за какво точно иде реч.

Естествено, проверяваме и се оказва че супер-дупер-турбо-тайна агенция към правителството на Съединените щати, за която никой никога не е чувал и няма и да чуе, иска от господин Ректор да иде до Венеция, за да събере информация за една убита дама. Не, не да разкрие убийството й, а да събере информация за нея, след което да прецени дали тя случайно няма допирни точки с някоя личност от историята. И ето тук наистина започва вашето приключение. Ако се захванете с него, то ще ви отведе до много места, кое от кое по-неочаквани и несвързани логически едно с друго. Към края на играта ще разберете и мистерията зад футуристичното главно меню.

Да поиграем с Мозъчко

Докато разцъквах Moebius, реших че името Малакай не подхожда на клечавото човече на екрана и затова си го кръстих Мозъчко. Причината за това е не друго, а интерфейсът на играта. Всеки, който е пипвал представител на жанра куест през живота си, ще се ориентира за секунда и половина – ако ли не, още в самото начало като на полуумен насилствено ще ви се даде подробно разяснение кое какво е, как се ползва и защо (тази стрелкичка се нарича „курсор“ – мръднете мишката, за да го преместите). Далаверата, в общи линии е следната: местите си курсорчето тук и там по екрана, а то сменя формата си в зависимост от това дали можете или не можете да правите нещо с посочения обект. Левият клик води до радиално меню с опции, като за абсолютно всяко нещо са оставени само тези, които можете да ползвате – лично според мен това е висша проява на мързел от страна на разработчиците и прекалено улесняване на една и без това твърде лесна геймка. Та, на въпроса. Освен стандартните икони за говорене, взимане, гледане и прочее, имате иконка с… да, точно така, с мозък!

В редките случаи, когато можете да „мозък-вате“ нещо, се отваря отделен прозорец на смартфона (ммм… технология… гхрбл) на Мозъчко и на него – картинка с отбелязани определени ключови точки по нея. Цъкайки на всяка една от тези точки, ще отговаряте на въпроси, свързани със значението на съответния детайл според вас. Така са написани, че няма как да ги сбъркате. Тези „анализи“, както играта ги нарича, служат за отключване на опции по време на диалозите с второстепенните герои, които ако не проведете има шанс да не можете да продължите напред в историята… което, подобно на по-старите игри, написани от Джейн Дженсен, е поправимо само с рестарт на играта и ново начало.

Имате и инвентар, разбира се, както се полага на всяка уважаваща себе си игра от жанра. Той е изнесен в дясната част на екрана, елементарен и удобен за употреба е, и се появява само когато вие си решите. В него, освен вече споменатия смартфон на Мозъчко (който служи и за меню на играта и още няколко неща), се съхраняват събраните от вас предмети, както и мистериозно шишенце със „супер силен аспирин“, от което нашия човек чат-пат си взима по шепа хапченца и си ги изпива. До края на играта не разбрах защо го прави и какъв ще да е този специален аспирин, макар че имам няколко предположения, с които напълно си затвърждава прякора Мозъчко.

Технологично, Пенке, ле…

Нямам, ама грам представа що за енджин са използвали пичовете и мацките от Pinkerton Road за направата на тази игра, но е откровено шантав. Заглавието комбинира прекрасно нарисувани двуизмерни фонове в пастелни цветове с добре моделирани и пасващи на пейзажа триизмерни модели. В началото много се дразнех на последните, но включването на anti-aliasing опцията на 2 подобри положението значително. Като технологично изпълнение не е нищо особено, но по отношение на арт-дизайн, играта заслужава единствено похвали.

Един от големите минуси е мудността на енджина – всеки път, когато трябва нещо да се раздвижи по екрана, се започва едно три до пет секунди мислене (абе, да го раздвижа ли тоя, или да не го раздвижа – туй е въпросът). Другият проблем е, че за разлика от всички останали в играта, главният герой (Мозъчко) стои някак неестествено – като гротескно зомби, с дълги тънки и бледи ръчички и крачета, които по всички закони на физиката не би трябвало да могат да понесат тежестта на иначе изнежения му труп. Звукът не е нищо неочаквано – бях силно впечатлен от озвучаването на героите, но музиката е толкова клиширана, че направо дразни. Ту се опитва да е драматична, ту да е нежна, но някак не й се получава динамиката на завалията.

Да играете Jane Jensen’s  Moebius: Empire Rising или не? Ако си падате по детективски куестове от типа на Gabriel Knight или някоя от десетките игри за Nancy Drew – непременно! Ако предпочитате по-сериозните мисловни гимнастики като Myst и Syberia или нестандартните Лукасови класики като Monkey Island – по-добре не я и пиратствайте. Не е лоша игра, но определено не е за всеки!

Автор: Диян Каролев