Max Payne

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!
author image by PC Mania | Archive | 0 Comments | 07 сеп. 2001

Нощта е кратка. Твърде кратка, за да усетиш обгърналата те тъмнина и мистериозната заплаха, за да пратиш в преизподнята безскрупулното изчадие, което дебне зад този ъгъл… Но ето идва сутринта и ти отново се превръщаш в нормален човек. Сутрешен душ, ароматно кафе, градски транспорт, квадратно бюро в някакъв безличен офис. Но вечерта отново ще дойде и тогава Макс отново ще бъде твоят гайд… из дебрите на тъмнината и болката. Ще отмъщавате заедно…

През последните две-три години Max Payne успя да се превърне в онази енигматична условност, която всички очакват със затаен дъх. Max Payne попада в категорията на онзи игри на попретрупания рафт с прашасващи “хитове”, за която никой, ама абсолютно никой, не се е съмнявал, че с появата си ще създадат качествено ново и по-добро усещане за гейминг. През всичките тези години Max просто се чакаше. Цареше увереност и спокойствие – той ще дойде, той ще бъде, той Е новият екшън герой. Нито истерията около Duke Nukem Forever, нито шумотевиците около някоя от другите междувременно появили се пуцалки, можеше да разбие аурата на ченгето, поставено на ръба, запратено в битка срещу всички, бореще се със своето безсилие.

И докато Duke, Doom 3 и Quake 4 все още живеят във виртуалната реалнист на шумните обещания, Max вече е тук и раздава правосъдие. Убеден съм, че голяма част от вас вече са опитали и дори изиграли продукта на финландците от Remedy Entertainment. Усещам отговорността на раменете си и нелеката задача да ви убедя, че часовете, прекарани пред монитора, са били нещо повече от изпъленено с екшън всекидневие. Времето неусетно е преминало и именно онзи чар, присъщ на големите игри, е това, което събужда тръпката в сърцата ви и ви кара да започвате отново-отново.

Финландските дивелъпъри от Remedy започват работата по проекта преди около шест години с ясната идея да създадат нещо невиждано досега като визуално качество и възможности на графичния енджин. Намерили подкрепа

в лицето на 3D Realms,

тяхната задача изглежда някак по-лека. В момента 3D Realms се нуждаят спешно от качествен, добре направен и по възможност готов екшън, за да спечелят отново вниманието на широката публика. Причината е проста – техният Duke Nukem Forever постоянно е отлаган и отлаган, а неговите фенове не просто започват да се изнервят, но дори вче се шегуват как 3D Realms развива имиджова рекламна кампания и се готви да започне производство на сладолед със запазената марка на русолявия екшън-герой, така че да си осигурят сигурни тълпа, готови на всичко за топка Duke… 🙂 Шегата настрана, но забавянето на продължението на култовия екшън в никакъв случай не помага за запазването на доброто му име.

Появата на Max Payne е всичко друго, но не и тиха. В момента играта чупи като клечки за зъби рекордите по продажба. Дори вече бяха обявени плановете за заснемане на филм по тази игра. Истерията вече е в ход и сигурно вече се питате защо, по дяволите, става така?!

Отговорът е много прост. Комбинацията между увлекателно поднесената история и технически перфектния краен продукт просто винаги е печеливша. Инспирирани от хонгконгските екшън-ленти и в много голяма степен – от

творчеството на Джон Ву

авторите са създали неповторима комбинация между интерактивно забавление и нон стоп патаклама. Заемките от “Матрицата” на места са очевидни, но не чак натрапчиви. Камерата, която внезапно се завърта около гърмящите се герои, гилзите, хвърчащи на забавен кадър, гледната точка през изстреляния куршум – всичко това до болка напомня на миналогодишния блокбъстър с Киану Рийвс и Лорънс Фишбърн.

Историята: някъде в наши дни, в град Ню Йорк, живее едно ченге на име Макс Пейн. Той е честен и почтен американски полицай. Има прекрасна жена, сладко малко момиченце, голяма и хубава къща . Той е постигнал амерканската мечта. Но когато една вечер се прибира уморен, но изпълнен с усещане за предстоящите прекрасни мигове с прелестната си съпруга (простете, но не мога да се въздържа от мръснишко смигване), той заварва дома си в състояние, типично за разбита от бомба постройка през Втората световна война. Изпразнени гардероби, преобърнати мебели, кървави следи… Да, кървави следи по пода и стените, които водят към втория етаж. С изтръпнало сърце и ужас в очите, Макс побягва нагоре. Смразяващ кръвта писък обаче го кара да замръзне. Неговата малка принцеса?!…

Олюлявайки се, Пейн изкачва стълбите и се отправя към детската стая, стискайки в ръка верния си пистолет Берета. В малкото пространство отекват воплите на неговата съпруга и нейните мъчителите. “Не, не, не правете това, не, МОЛЯ ВИ, НЕ-Е-Е-Е-Е!….”. Яростта бушува в слепоочията на Макс. За части от секундата той вече е в стаята. Изправилите се пред него отепки не са пречка. Отекват изстрели и гаовете падат покосени. Детско трупче все още се тресе в предсмъртна агониянякъде под преобърнатото креватче…

Макс не знае на кой свят се намира. Отваря вратата към спалнята, където го чакат други двама изверги. Беретата отново е безмилостна към нападателите. Насред стаята лежи прекрасната съпруга на Макс, просната в локва кръв,  бореща се с последни сили за живот. Вече е твърде късно…
Три години по-късно. Ню Йорк е скован от най-тежката зима от десетилетия насам. Макс Пейн работи в Агенцията за борба с наркотици. Причината? Убийците на неговото прекрасно семейство са най-обикновени наркомани, подивели под въздействието на непозната дотогава синтетична дрога.

Дрога със странното име “Валкирий”

В сегашния момент това е най-опасният наркотик, разпространил се лавинообразно в огромния Ню Йорк, Опиятът оказва деформиращо въздействие върху съзнанието и под негово въздействие хората се превръщат в нещо като животини, демони или двете неща взети заедно. Подобно на епидемия, валкирият е залял световната метрополия и е причина за един от най-тежките бумове на престъпността, състояли се някога. Освен обществения си дълг, Макс Пейн изпълнява и личното си отмъщение и задоволява желанието си за мъст в търсене на първоизточника на мракобесния синтетик. Той е ченгето под прикритие, внедрено в голямата нюйоркска мафиотска фамилия. Макс е човекът,

който няма какво да губи

Макс е човекът, който най-добре ще изпълни задачата, захвърлен сред най-бруталните и извратени килъри, които Ню Йорк е виждал някога. Строго секретната операция е единственият шанс срещу продавачите на валкирий. Единственият, който знае за истинската самоличност на Пейн и който е посветен в плана, е неговият най-добър приятел и пряк началник Алекс. Още в началото на играта обаче той е убит, а съдбата на Макс е поставена на карта. Смъртта на Алекс означава две неща – от една страна някой е разкрил самоличността му. От друга – Макс е обвинен в убийството на полицай и това го превръща в най-желаната мишена за всички нюйоркски ченгета.

Както сами можете да се убедите, историята е достатъчно стабилна и добре премислена, въпреки че не блести с размазваща оригиналност. От друга страна, като се замислим, едва ли може да се измисли нещо качествено ново – нали знаете, всичко ново е добре забравено старо. Именно детайлът и страхотната атмосфера правят от историята незабравимо изживяване и неповторим съспенс. С ваша помощ Max Payne трябва да избива гадове, докато гилзите не започнат да парят под краката му! Както беше казал един друг екшън-герой – It`s time to kick some ass!

Преди да започнете да играте Max Payne, трябва да сте наясно с хардуерните изисквания. Минималните 450 мегахерца за процесора (поне Pentium II, разбира се)  и 96 мегабайта оперативна памет ще ви стигнат колкото да си пуснете играта и да си развалите апетита. Творението на Remedy гълта ресурси като кръшна мома… топъл хляб. Колкото повече желязо, толкова по-добре. Потребителите с по-слаби машини сигурно вече хапят устни от яд. Единственото, което ви остава, е да изнудите родителското тяло да отдели една заплата и да направите скромен ъпгрейд. Защото това, което ще видите, си струва

всеки пробит и скътан лев!

Max Payne се играе от гледната точка на трето лице, т.е. с активна камера зад гърба на главния герой. Дивелъпърите са си свършили работата, защото в нито един момент тя не застава в “мъртъв” ъгъл, постоянно имате пълен контрол над ситуацията и бързо можете да се прицелвате.

Нивата са огромни и перфектно нарисувани. Разликата с реалността може да бъде забелязана единствено по недотам завършените модели на колите и автобусите (при това не на всички – има един черен мерцедес с ключово значение, но него ще си го видите сами). Текстури по стените, надписите, които може да прочете (“Забранено пушенето в близост до котела”, например), дискотеката с лазери и блицове, безкрайните коридори, дребни детайли като катинар на вратата или пък машина за кока-кола, която при задействане изплюва тенеките кути, са точно като в реалността.
Ако перфектните нива не ви стигат, какво да кажем за фигурите на хората. Всяко лице си има мимика, всеки бандит е със своя специфична структура на тялото, при престрелка той размахва ръце, движи се всеки път по различен начин, УМИРА по различен начин. Най-голям кеф ми доставяше да хвана някой от мафиотите, докато извършва естествените си нужди в тоалетната и да му напълня главата с олово. Тогава той се опитва да тича със свлечени гащи точно като спънат кон.

Целият графичен енджин е, бих казал, съвършен. Ако случаен изстрел уцели някаква дървена повърхност, от нея

хвърчат трески,

навсякъде по стените остават деформации от изстрелите. Ако хвърлите граната или коктейл “Молотов”, помещението придобива специфичен черен цвят също като изгоряло. Запалете паркета вкъщи и вижте как ще изглеждат после стените. Или по-добре се убедете, играейки Max Payne…
Видът на огъня е мерило за възможностите на една графична машина. Е, по този показател Max Payne не просто уцелва десятката, а направо изпепелява мишената. Труповете на изтребените опоненти остават да лежат по земята в изкривена от предсмъртна агония поза и не изчезват след известно време.

Мога с часове да ви обяснявам за отделните малки детайли, които предлага Max Payne. Удовослтвието ще бъде единствено пълноценно тогава, когато сами изживеете откритието. Специално внимание заслужават и звуковите ефекти. Съвсем в тон с цялата атмосфера, музиката е мрачна и подчертава съдбоносния характер на битката между доброто и злото.

Всяко оръжие има своя специфичен звук и можете да го различите в канонадата на връхлитащи врагове. Учестеното и трещящо отекване е присъщо на пушката-помпа, глухият тътен – на пистолета Desert Eagle, тракането като шевна машина – на картечния пистолет Ingram и т.н. Когато се движите по коридорите на сградите или приближавате определено място на открито, вие чувате гласовете на враговете и техните възклицания.

Интересното нововъведение,

за което всички говорят, е т.нар. “bullet time”-ефект. “Куршуменото време” е илюстрирано с пясъчен чиновник в долния ляв ъгъл на монитора. Когато натиснете десния бутон на мишката, изведнъж всичко започва да се движи на забавен кадър и Макс е в състояние да извършва сложни движения, с които да избягва куршумите, както и да се прицелва във враговете срещу него. Хитрото в случая е, че за вас времето на практика не спира и вие можете да управлявате Макс и мерника си с нормална бързина. Когато обаче пясъчният часовник се изпразни, не можете да използвате функцията “bullet time”.

Лично аз обаче не съм особен фен на тази функция. Да, зрелищно е да видиш летящият и премятащ се във въздуха Макс Пейн, да чуеш свистящите около теб куршуми (и звукът е на забавен каданс), да чуеш туптящото сърце на героя, да се прицелиш по-добре. Усещането за “Матрицата” обаче не е моето усещане. Това, което можете да свършите в bullet time-фаза, можете да го направите и в реално време. Единствено ефектът е неповторим, но има опасност да ви втръсне при преомерно ползване.

Max Payne е средно трудна игра. Също така ми се искаше да е по-дълга. Между отделните моменти от сценария има кратки прекъсвания, в които авторите разказват за случващото се около вас. Историята се предава не с видеоклипове (тогава Max Payne щеше да закъснее поне  още десет години), а под формата на готини и разчупени комикси.

Любопитен факт от геймплея е вариращата трудност на противниците – те се настройват според вашите резултати. Ако успеете да избиете гадовете пред вас много бързо и “качествено”, то следващите неколцина ще ви се сторят дяволски добри. Ако пък с тях нещата нещо се закучат и ви е нужно повечко време, то следващите отново ще са по-лесни. Тази функция е просто гениална, тъй като по този начин и по-неопитните играчи

не губят мотивацията си

Усещането за реалност се засилва и от начина, по който Макс реагира на вражеските куршуми. Нашият герой може да бъде разстрелян с един изстрел, може и да са нужни и десет. Точно като в истинския живот – ако ви уцелят директно в главата или някой жизнено важен орган, моментално гушвате букетчето. Макс представлява жалка картинка, ако е надупчен до зуко и едвам мъждука на чертичка живот – единият му крак се влачи, той едва мърда и т.н. Както е казал един друг екшън-герой – How much can you know about yourself if you’ve never been in a fight?

Финландците от Remedy не са си спестили ироничния поглед върху света – всички лошковци в играта са запленени от демонични сили и влияние на… зли сили от скандинавската митология. Дори синтетичната дрога в играта носи името на онези опасни, красиви и млади валкирии (скандинавски моми), които избирали воините, обречени да умрат в битката и ги отвеждали във Валхала (варварския рай)…

Но стига толкова. Връщам се при Макс. Аз намерих своя нов екшън герой. А вие?

Автор: Александър Бойчев