by PC Mania
Феновете на Final Fantasy (поне най-запалените измежду тях) вероятно си спомнят името на Хиронобу Сакагучи, един от ключовите хора, дали облика на FF 8, 9 и 10. През 2001-ва Сакагучи сан си тръгна от Sqaure (подстрекаван, според слуховете, от Microsoft Game Studios), за да създаде свое собствено студио, кръстено Mistwalker. Microsoft определено имаха (и боя се – имат все още) нуждата от солиден пробив на японския пазар и екип под ръководството на една истинска Square легенда изглеждаше като възможно най-правилния коз в подобна битка. Mistwalker вече пуснаха на пазара едно свое Xbox360 ексклузивно издание – Blue Dragon. Играта беше приета що-годе позитивно, но да се говори за „хит” би било доста пресилено.
Предполагам все пак, че истинските надежди на Microsoft и екипа на Сакагучи за сериозен пробив са били свързани именно с появилата се преди броени дни Lost Odyssey. Както и да го погледне човек амбициите на въпросното заглавие да мери ръст с култовите издания на Final Fantasy са повече от очевадни. Не че става въпрос за пряко „заимстване”, просто Lost Odyssey е стъпила здраво върху опита на Square в жанра.
В основата на историята е един от най-експлоатираните в света на ентъртейнмънта въобше сюжети – този за загубената памет. Това, което (може би) прави нещата малко по-интересни този път, е фактът, че главният герой, Кайм, е безсмъртен и този път става въпрос за цели хиляда години от „изтрити” спомени, които постепенно се възстановяват в процеса на играта. Проблемът, обаче, е, че фабулата на Lost Odyssey вероятно ще се стори твърде непоследователна и криволичеща дори на заклетите почитатели на японските ролеви игри. Сънищата, които спохождат от време на време Кайм и които му връщат част от паметта са наистина един не лош трик (особено като прибавим визуалната им реализация), но сякаш допълнително разкъсват и без друго объркващия ход на събитията в играта. Не мога да не спомена и диалога, който – ей богу – можеше да бъде преведен и малко по-адекватно на английски. Ако преводът, разбира се, е причината за тази поредица от свръхпомпозни на моменти и не особено оригинални реплики.
Геймплеят е точно такъв, какъвто би трябвало да се очаква от една вдъхновена от Final Fantasy игра. Битките отново са походови, изцяло в духа на бойните системи, познати от FF, и макар да не им липсват някои оригинални идеи, като цяло усещането, което те оставят, е на ръба на пълната скука. Далеч по-сериозен проблем е непоследователността в общото ниво на трудност. Не знам какво лошо има в това една такава игра да става все по-трудна и все по-трудна, паралелно на развитието на вашите герои. Защото, струва ми се, Mistwalker сякаш нарочно са бягали от такава наистина логична прогресия. Lost Odyssey предлага куп „пасажи”, които буквално можете да минете „на бегом”, само за да ви зашлевят зад следващия ъгъл с битка, която да ви накара крещите от безсилие.
Както можеше и да се очаква, „презентацията” на играта е почти безупречна. Ако японските създатели на игри са наистина добри в нещо, то това безспорно е създаването на невероятна, излъскана до най-дребния детайл визия. Lost Odyssey не прави изключение от това правило. Трябва, разбира се, да сте почитатели на японската гейм естетика, за да си паднете по наистина завладяващата визия на играта. Немалка роля за общото въздействие на новото творение на Mistwalker играе и саундтракът, създаден от друга Final Fantasy легенда – композитора Нобуо Уематцу.
И така – провал или успех е Lost Odyssey? Уви, нито едно от двете. Това е едно безспорно майсторски „пипнато” заглавие, което въпреки това е обречено на забрава. Просто в него няма нищо достатъчно запомнящо се, което да се равнява с някои от наистина гениалните творения на Square.
Автор: Ивелин Иванов