Hour of Victory

Случвало ли ви се е да се запознаете с някой и да си кажете “брей, какъв приятен човек”? Следващия път, когато си поговорите с него, обаче осъзнавате колко сте сбъркали в първоначалната си преценка.
Аз попаднах в такава ситуация наскоро, но в геймвариант. След като инсталирах Hour of Victory и я подкарах за няколко минути, си помислих: “Hе е зле”. След още половин час обаче цветовете на суровата действителност изплуваха на монитора ми, подигравателно нашепвайки: “не е зле, а?”. Всъщност, ако преди това си бях направил труда да пусна едно търсене в Google, щях да видя потресаващите резултати, които конзолните критици са дали на Hour of Victory още през лятото на миналата година. Тогава тя се появява в целия си блясък във вариант за Xbox 360 и бива обявена за едно от най-лошите заглавия за всички времена.

Е, аз няма да съм толкова критичен… признавам си, че има една-две по-лоши игри, на които съм попадал.

Защо така, бе, nFusion?

Напълно е възможно човечеството да преживее Третата световна война, а гейм разработчиците още сто години след това да правят заглавия за Втората световна. Hour of Victory е доказателство, че всяка преекспонирана тема може да изглежда още по-лошо, отколкото сме си представяли. Особено ако към баналния сюжет добавим малко тромав енджин, кофти музика и неадекватни противници.

Много драматичната, въздействаща, крайно сърцераздирателна история, на която са заложили програмистите от nFusion Interactive, е свързана с трима командоси, борещи се на страната на Алианса. Но те не са просто войници, които избиват шваби – те са най-добрите войници, които просто избиват шваби. Поне такова усещане се опитва да внуши началото на играта, посредством филмче, в което тържествено се сформира ударният отряд от тясно специализираните в различни умения пехотинци.

Тих, здрав или точен?

Това са трите възможности, пред които сте изправени в началото на всяка нова мисия. В зависимост от това коя от тях предпочетете, ще трябва да изберете измежду Келвин Блекбул (Bull), лейтенант Уилям Рос (Ross) или майор Еймброуз Тагърт (Taggert). Всеки един от тях си има своите специални умения.

Блекбул е един от най-прецизните стрелци в американската армия. Той може да борави с най-различни видове пушки и снайпери, да се катери по въжета и да скача на високо, добирайки се до стратегически места за „кашониране”. С него се играе най-лесно и приятно. Може би като изключим факта, че когато се превъплътите в него, ви грози опасността да попаднете в едно състояние на цикличност, което вече бях забравил като явление в компютърните игри. Спомняте ли си как преди много луни имаше заглавия, в които можехте да се каширате зад някой ъгъл и да избивате противници, които се „раждат” до безкрайност? Е, тук отново можете да правите това. И, играейки със снайпериста, вероятността да се отплеснете в половинчасово пукане тип „стрелбище” по горките шваби, без да мръднете и милиметър напред в сюжета, е напълно реална.
Вторият герой, който попада в обсега на нашето внимание, е майор Тагърт – той е звездата на английския отряд Cover Op и, както може би се досещате, разчита основно на своите умения да се прониква тихо и незабелязано, избивайки вразите, без да разберат от къде им е дошло. Освен това е абсолютен експерт при боравенето с 45 калибров пистолет, но се справя добре и с „Томпсън”. Изключително здрав физически, способен да преминава през препятствия, непосилни за неговите колеги, той е същинска машина за безшумно убиване. За съжаление играта с него носи най-малко забавление заради дебилното поведение на противниците.
Третият солджър е мъжкарят на отбора. Лейтенант Рос, който е същински командос, предпочита близките сражения. Заедно със своя най-добър приятел – леката картечница „Томпсън”, той е същинско страшилище за всеки противник. Успешно конкурира снайперистките способности на Блекбул с различни пушки, освен това благодарение на херкулесовата си физика, с лекота отмества предмети, проправяйки си път през терени, недостъпни за останалите членове на екипа.

Неоправдани изисквания

Това, че играта използва Unreal 3 енджин, би трябвало да означава две неща – добре изглеждаща графика и по всяка вероятност известно натоварване на хардуера. В интерес на истината обаче Hour of Victory не впечатлява със своята визия. Околната среда е еднообразна, прекалено статична, а движенията на персонажите са дървени като на кандидат в предварителен кастинг на Мюзик айдъл. За сметка на това обаче конфигурация от висок клас издъхва дори на разделителна способност 1024х768. За да допълня разочарованието си в тази насока, ще ви разкажа повече за каква конфигурация става дума – 2GB RAM, Pentium 4 процесор на 3GHz и GeForce 7900 GT видеокарта. Така че, ако имате по-слаби машини, по-добре въобще не си правете труда да инсталирате творението на nFusion.

Винаги има първи път

Всеки път, когато трябва да споделя с вас мнението си за някоя не много добра игра, се замислям за нейните положителни страни. Какво да се прави, позитивен човек съм. Обикновено има поне едно нещо, което човек с ръка на сърцето може да назове като добро – било то част от саундтрака, красив пейзаж, идейна хрумна или нещо друго. Този път, колкото и да се опитвам да открия този позитивен момент – не успявам. Както обичаха да казват учителите по времето, когато чинно посещавах учебните занятия: „искам да ти пиша три, ама няма за какво да се хвана”. И тук положението е такова – иска ми се да ви кажа, че има нещо хубаво, но, уви, аз не го виждам.

Автор: Асен Георгиев