Hellgate: London

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!
author image by PC Mania | Archive | 0 Comments | 18 дек. 2007

Нека започнем с малко история. Това, за което ще говоря, може да ви изглежда несвързано, но не сменяйте канала – на края всичко ще се изясни. Годината е 1996-та. Джон Ромеро, един от най-талантливите геймдизайнери на своето време, току-що е напуснал id Software, след като е участвал в разработката на мегахитови игри като Wolfenstein 3D, Doom, Doom II и Quake. Човекът е на върха на славата си – чувства се като рок-звезда, кара ферари, има чисто нов офис, наблъскан с какви ли не гъзарии като прозрачен таван (с подвижни панели за затъмняване, геймъри сме все пак, светлината ни дразни), където се е приютила новосъздадената му фирма Ion Storm.

Година по-късно излиза първата реклама за първата му игра. Текстът й гласи: “Джон Ромеро ще те направи своята кучка” (John Romero’s about to make you his bitch), а играта е Дайкатана – джитка, която би трябвало да революционализира гейминга и изобщо да доведе до ново летоброене – пр. Дкт. и сл. Дкт. Освен това играта ще е готова за рекордните седем месеца…

Всичко това обаче не се случва. Геймърите са раздразнени (с основание) от агресивната реклама, а Дайкатана се забавя с цели три години. Когато най-накрая излиза през 2000 г., повечето рецензенти я оценяват изключително ниско – отчасти заради предизвикателството, отправено чрез рекламата, но и поради факта, че работи с енджина на Quake 2 по времето на Quake 3 и Unreal Tournament. Сега Daikatana е нарицателно за един от най-големите провали в историята на игрите. След разигралия се фарс Джон Ромеро разпусна компанията си, продаде ферарито, раздели се с приятелката си – манекенка и в момента от него ни вест, ни кост.

В наши дни първата си игра пуска една друга компания, формирана от ветерани на гейминдустрията, които имат не едно и две успешни заглавия в портфолиото си. Не казвам, че Hellgate: London е като Daikatana, нито че е предявявала претенции за световно господство. Но за съжаление, тя не е точно това, което ни беше обещано от Бил Роупър и компания – едни от ключовите фигури в Blizzard допреди няколко години…

Диабло, ти ли си?

Както всички знаем, Hellgate се разработва от хората, правили двете Diablo игри, бивши служители на Blizzard North. Нищо лошо, това е солиден признак за умения и талант. Само че защо, защо по-дяволите, трябваше толкова да й личи, че е създадена от хората, работили по Diablo?

Историята на играта се развива в постапокалиптичен Лондон през 2038 г. Планетата ни е покорена от инвазия на демони, дошли през Адската врата, защото хората отдавна били забравили старите обичаи и нямало кой да поддържа бариерите между нашите два свята цели и непокътнати. Армиите ни се оказали безполезни, технологиите ни – смешни пред мощта на нападателите.

За щастие имало кой да спаси малка част от човечеството – смятаният за отдавна изчезнал Орден на тамплиерите, защитник на старите завети. Неговите членове просто се криели и чакали неизбежната атака на дяволските изчадия. Когато инвазията започнала, те приютили част от населението на Лондон в станциите на метрото, които тайно били проектирани точно за целта. В момента тези рицари са последните защитници на хората – какво става извън пределите на Лондон, никой не знае.

Класовете в играта условно са разделени на три фракции, всяка със свои идеи как трябва да протича войната срещу демоните. Първата фракция е на тамплиерите – те разчитат на близкия бой, тежката броня и са неизлечимо благородни. Класовете на тази фракция са Blademaster – офанзивен тип герой, единственият в играта, който може да върти два меча едновременно, и Guardian – дефанзивен герой, който идеално може да послужи за танк (т.е. този, който поема щетите в бой, за да не скочат враговете на по-слабо бронираните съотборници). Втората фракция са кабалистите, които изучават тъмните изкуства и често си служат с демони за целите на доброто.

Тук са включени Evoker – на практика стандартен магьосник, и Summoner – който пък може да си извика другарчета от отвъдното да му помагат, като му отварят бирата например. Третата фракция са ловците, които са основно бивши военни и наемници и са най-добри в боравенето със съвременни уреди за усмъртяване като пушки и експлозиви. Те се състоят от Marksman – с него играта на практика се превръща във FPS, и Engineer – нещо като Призоваващия, но си служи с механични другарчета, например ботове, които стрелят по враговете му (когато не са заети да тролят по форумите и да пращат спам, разбира се). След всяко вдигане на ниво можете да сложите по една точка в някое от 27-те умения, различни за всеки клас. Максималното ниво на развитие е петдесето.

С други думи, ако някой погледне по-цинично на играта, може спокойно да каже, че Summoner-ът е на практика Necromancer от Diablo 2, Evoker е същият като Sorceress, Guardian – като Паладина, Blademaster е копие на Варварина, Marksman е Амазонката, а Инженерът е смесица между Necromancer и Amazon.

Приликите уви, не приключват тук. Уменията са малко или много цветни варианти на дърветата със skills от D2 що се отнася до принцип на действие, с тази разлика, че вече не е толкова важно да научите нещо на най-високата степен, защото подобренията са минимални, а е по-добре да научите повече умения. Самите способности обаче са обяснени понякога доста мъгляво, а щом веднъж ги научите – край, не можете да ги махнете. Също така класовете не са балансирани особено добре – ако с Marksman-а играта е престъпно лесна, то с Blademaster-a ще умрете не веднъж и два пъти.

Веселият живот в градския транспорт

Животът в играта се върти около различните станции на метрото – вътре ще намерите продавачи, NPC-та, които ви дават задачи, както и различни уреди, които подобряват предметите ви (за щастие, няма никакви контрольори – вероятно демоните са ги изяли първи). Самите предмети са с различни степени на качество, които са обозначени с цветове – зелен, син, оранжев и т.н., а основната валута не е британската лира, а паладиумът.

Когато ви се наложи да излезете от метрото, нивата всеки път се генерират случайно, както и нещата, които падат от убитите врагове. Самите артефакти често имат слотове за подобрения, например в някои можете да слагате пълнители, в други – батерии и други подобни. Можете да разглобявате предметите, които не ви трябват, и с частите да ъпгрейднете други или пък да създадете изцяло нови.

Характеристиките, които имат оръжията, са доста разнообразни, но едва ли ще ви се наложи да се чудите коя от две възможности да изберете – едното винаги ще е отявлено по-добро. Всичко се прави със сравнително удобни менюта под формата на кръгове с бутони.
Случайно генерираните нива всъщност имат около 5 различни текстури, които се редуват, така че не се безпокойте – няма да се загубите. Въпреки че играта се рекламира с присъствието на над 100 оръжия, повечето са разновидности на един основен вид, а дори да оставим Diablo настрана, има десетки други джитки с далеч повече предмети. Да не говорим, че много често ще си купувате оръжия и брони от магазинерите, защото те предлагат по-добри неща от тези, които ви пускат гадовете.

Можете да играете както в сингъл, така и в мултиплейър. Разликата честно казано е минимална. Мултито де факто е безплатно, но ако искате новите пачове да пристигат навреме и да имате пълен достъп до всички предмети, местности и изобщо възможности на играта, ще трябва да се бръкнете за 9.99 евромарки на месец. Неприятно, но факт. Ако създадете група с друг играч, когато напуснете метростанцията, играта ще направи отделно ниво само за вас – нещо като в Guild Wars. Групирането обаче не е необходимо: според авторите всеки клас може да мине играта сам. Куестовете не са особена мозъчна дъвка и са доста праволинейни – убий 10 от това, донеси 7 еди-какви си опашки и т.н.

Ако решите да не си платите, постоянно ще виждате надписи “subscribers only” на най-различни места. Освен това самата мултиплейър част е ужасно замислена – чатът по принцип стои затворен и е крайно неудобен за ползване, за да си поговорите или да поканите някого в група, трябва да стоите на не повече от 2 метра от него. Изобщо интерфейсът в тази част е невероятно усложнен. Лично аз реших да не се занимавам с всичко това и като изключим едно кратко включване в чата на една от станциите, не съм обръщал внимание на останалите играчи.

PvP на практика няма. Търговия има, но липсата на автоматични аукционери я прави трудна и въпрос на късмет – дали интересуващият се ще е онлайн и в същата станция по същото време. При онлайн игра имате само ТРИ празни места за създаване на герой – ако искате повече, играйте сингъл или изтрийте нещо. Често не си заслужава да четете какво казват NPC-тата (не са озвучени) – някои пускат майтапи, които нямат никакво място в атмосферата на играта, а опцията Choose for me при избор на награди от куест е най-подвеждащата функция изобщо.

Бъговете са чести, досадни, и понякога сериозни. Свързани са с изчезване на предмети, а що се отнася до сървърите – лаг обикновено няма, но това не означава, че играта ще ви върви безпроблемно добри при отлична интернет връзка.

Ако пък решите да платите, има реален шанс да ви таксуват повече от веднъж на месец – да не кажете, че не съм ви предупредил. Но пък ще имате 20 слота за герои и още различни бонуси, например възможност да играете на степен на трудност Elite. Само имайте предвид, че всичко това изчезва, ако се забавите и един ден с плащането. Тези май са са като мафията.

Графиката поддържа DirectX 10, който за съжаление нямах възможност да пробвам. Като цяло оформлението на героите и враговете е на ниво, особено броните на персонажите, някои от които са доста красиви. Звукът и музиката не са кой-знае какво, но не дразнят.

Дори надута на макс, не може да се каже, че графиката цепи мрака. Не че ще можете да играете на макс – всяко зареждане между нива (а често и в самите нива) ще ви отнема по 10 минути. Някои от враговете са еквиваленти на тези от Diablo, други са невероятно клиширани.
Играейки Hellgate: London, равносметката е следната: от Flagship не трябваше да правят обещания, които не могат да изпълнят. Не че става дума за лоша игра, не. Но не е и великата игра, която очаквахме от създателите на Diablo. Пустото Диабло вероятно ще преследва пичовете до края на живота им. Ще поживеем, ще видим, може би положението ще се подобри след пач-два, но в момента Hellgate няма никакъв шанс да се противопостави дори на Tabula Rasa, да не говорим за някое утвърдено ММО.

Автор: Пламен Димитров