Harry Potter and the Prisoner of Azbakan

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Ако събитията в заобикалящата ни цивилизация продължат в същия дух, развлекателните части на множество антиутопии а ла “451 по Фаренхайт” ще станат пълна реалност. В наши дни една-единствена добре продадена книга е в състояние да създаде цяло стадо деривати – като се започне от безумно скъпи филми и се стигне до тениски, пластмасови изделия и определени видове шоколадчета. Прекрасното доказателство за това е и настоящото трето комерсиално избухване на тема Хари Потър. Филмът се задава, тоновете полимери се леят в съответните калъпи, а една голяма акула – ЕА, добрала се до правата за геймпродукт по темата, издаде и редовната геймка под всеобединяващото име Harry Potter and the Prisoner of Azbakan.

Ако приемем, че сме прекарали последните години в някоя пещера и че единственият Хари, за който се сещаме, е отдавна проскубан папагал, бихме могли да забележим следното: 

HPPA е учудващо прилична екшън-адвенчър игрица. На захваналия се с нея индивид са предоставени трима обучаващи се магьосници, които се изправят пред определено стадо злобари и могъща черна магия. Човечетата попадат под вашия пряк контрол – тичат, подскачат и употребяват заклинания в симпатично големи количества. От своя страна, основното задължение в геймката, водещо до финалните надписи, е успешното изпълнение на лист от няколко различни задачки.

Пътят на Магьосника

На пръв поглед развитието на историята в новото произведение е прилично нелинейно. За съжаление реалността е малко по-мрачна. Голямото “разнообразие” се свежда най-често до две реални опции и трета, която би включвала почти безсмислено лутане из вътрешностите и околностите на играта. Орязването в свободата има и няколко други измерения. На първо място из по-голяма част от времето и тримата герои се движат заедно, но за съжаление превключването между отделните персонажи се извършва автоматично от играта и не подлежи на пряк контрол на играещия.

Положението при директните действия, извършвани от наша милост, е същото. Въпреки че Хари, Рон и Хърмаяни владеят няколко различни вида магии, заклинанията, които могат да се пускат в определен момент, се определят отново от геймката. Повечето предмети допускат само едно (в редки случаи две, но последователни) въздействия, които могат да им бъдат приложени. Пример: ако имате нещо за преместване, ще се появи само преместващата магия, а целият останал арсенал (замразяване, отключване и т.н.) ще изпадне в тотална немилост.

Въпреки тези грубовати вмешателства в свободната воля на джиткане, Harry Potter and the Prisoner of Azbakan е всичко друго, но не и дървена игра. Авторите са успели да оплетат доста добре различните задачки, пред които се изправят героите. Редуването на по-агресивни, динамични и насечени елементи с по-бавни филмчета и разходки е много добро.

Подходяща за всеки

Друг характерен за настоящата геймката елемент, забелязващ се от самото начало, е силното безкръвие и съобразяване с всякакви безумни възрастови стандарти. За разлика от някои по-пресни игрички, които могат да послужат за настолно помагало на някой садистичен касапин, най-ужасното нещо, което можете да видите в Harry Potter, е стилизирано взривяване на замразен саламандър.

Номерът с “детското” ориентиране на играта е особено силен и при евентуалното умиране на някой от подвластните персони. В случай че някой от юнаците (или девойката) загинe, следва кратко примигване и преминаване към последната автоматично сейвната точка.

Единственото малко минусче, което опорочава геймплея на HPPA, е едно от допълнителните изпитания: за да се постигне максимален резултат и да се съберат всичките бонусчета, играчът трябва да се самоубие и респаунва поне три или четири пъти. Закачката е в това, че Хари трябва да се пусне по пързалка с разклонения, във всяко от които има по някой шукаритет, който, веднъж взет, си остава в инвентара независимо от това дали кандидат магьосникът ни ще загине в следващите пет секунди или не.

Приказни злодеи

Един от най-забавните странични елементи на играта е възможността за събиране на картички с изображенията на различни магически персони и създания. Артефактите от вида се добиват на много места по време на действието – при изпълнение на дадена задачка или откриване на някое тайно място. На пръв поглед опцията е скучновата, но ако разгледате добитата колекция и прослушате прилежащите текстчета, можете да изпаднете в тих възторг. Сред създанията, които присъстват, бихте могли да откриете класически антагонисти като Баба Яга (според играта Babajaga), Голиат, мащехата на Снежанка и т.н.

Визуализатус ет Аудиус

Графиката и звукът на играта са повече от прилични – Азбаканският затворник мяза на перфектен полуфабрикат с лъскава опаковка и леко сухо съдържание. Предоставените картинки и писукания не изобилстват от прекалено префърцунени ефекти, но въпреки това биха отговорили напълно на почти всички очаквания. Приятна последица от това “облекчение” е, че дори при най-големите мелета геймката върви сравнително леко, а зареждането на отделните моменти е доста бързо и безпрепятствено.

Двете малко смешни и отчасти трагични неща във визията, или по-скоро аудиото на играта, са гласовете на двете момчета и озвучаването при магиите. Проблемът е в това, че репликите на Хари и Рон явно са дублирани от доста възрастни мъже. Ефектът от това поне в началото е сравнително стряскащ. Второто ужасно нещо при озвучаването са мелетата – в много случаи и тримата герои мятат заклинания като луди, при което слуховият нерв на нещастния играч бива затрупан от монотонни, но доста истерични, високи и многобройни вълшебни реплики.

To be continued…

Въпреки че може да прозвузи леко еретично, бих препоръчал Harry Potter and the Prisoner of Azbakan практически на всеки. Настоящата игра е изключително лека и добре балансирана. Изджиткването й няма да отнеме много време, а и определено би било добро освежаване дори за някои по-весели и пристрастени към WarCraft, Championship Manager (или там каквото си харесате) хора.

Автор: Сергей Ганчев