SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Твърд привърженик съм на концепцията, че едно гейм ревю трябва да бъде максимално конкретно и да се опита да посочи най-важните положителни и отрицателни компоненти на една игра. Когато обаче човек види прочутото лого на Insomniac на конзола, която не носи марката PlayStation, а след това остане доста разочарован от онова, което следва, неминуемо те обземат известни философски размишления. Нужно ли бе едно от най-великите студия на последното десетилетие да къса със своя принципал Sony? Толкова голямо ли бе желанието на Тед Прайс и компания да поемат по по-различен път, да работят с друга компания и на друга платформа? Доволни ли са те от постигнатото или вече съжаляват, че се отклониха от добре познатата територия?

Въпроси, въпроси, въпроси

Поглеждайки назад във времето ще видим, че Insomniac е горд създател на три изключително силни поредици, белязали трите поколения PlayStation конзоли. Най-напред на оригиналния PlayStation се появи трилогията Spyro the Dragon, която стана доста успешно приет платформър и в последствие се реализира на още половин дузина платформи от няколко други студия. След това на PlayStation 2 започна живота си най-добрата съвременна платформър серия Ratchet&Clank. А на вече отиващия си PlayStation 3 пък Insomniac направи шутър поредицата Resistance, която бавно, но сигурно еволюира в чудесната Resistance 3 – най-криминално неоценената игра, правена някога. Не, цитатът не е мой, но напълно съм съгласен с него, защото Resistance 3 е един от най-добрите шутъри на това поколение, но странно защо не получи нужната подкрепа от страна на Sony що се отнася до маркетинга. Слабото комерсиално представяне на играта заедно със западналия интерес към последните две Rathchet&Clank игри (QForce дори не е правена от самото Insomniac, а от негов филиал) очевидно накараха Тед Прайс най-сетне да се замисли за връзката си със Sony. Повече от 10 години студиото му правеше ексклузиви за платформите на японската компания, но очевидно Прайс търсеше промяна.

Причината за това бе проста – Insomniac създаде три популярни поредици, но след цели 15 игри от тях студиото не притежава нито една от трите марки. Закономерно Прайс и екипът му най-сетне си дадоха сметка, че ако искат да станат господари на създаваната от тях интелектуална собственост, те трябва да потърсят друг издател. „Другият“ се оказа Electronic Arts като калифорнийската компания протегна ръка на студиото по програмата EA Partners, в рамките на която преди време издаде и Crysis 2. Идеята на ЕА е проста – компанията финансира проекта, но оставя правата върху самата игра на студиото. Така най-сетне Insomniac щеше да си има „своя“ игра – Overstrike или както стана известна окончателно Fuse.

Което всъщност е малко иронично,

тъй като оригиналните неща във Fuse са изключително малко. Това е игра, която попада в добре познатата ни категория на екшъните от трето лице с елементи на прикриване. Имате бутон за влизане в прикритие, бутон за прицелване и за стрелба, смяна на оръжията, ръкопашна атака и… ами, това е. Fuse лесно може да бъде свързана с няколко игри – базовата концепция е тип Gears of War, опитите от време на време за малко по-раздвижени битки наподобява Vanquish, а цялостната ко-оп идея навява спомени за серията Army of Two. Очевидно е, че играта е създадена изключително с идеята за кооперативна игра, при това колкото повече от четиримата герои се управляват от истински геймъри, толкова по-добре. Това личи и от факта, че опцията за сингъл офлайн кампания е едва в дъното на опциите, дадени ви в началото на играта. Играна с приятели, Fuse може да бъде умерено забавна, стига да сте с по-висока толерантност към стандартните шутъри от трето лице, тъй като рядко ще откриете запомнящи се сцени. В по-голямата си част шестте мисии от кампанията представляват поредица от коридори и зали, в които периодично ви засипват вълни от врагове. Избийте ги, хакнете някоя врата (не се заблуждавайте обаче, „хакването“ просто означава да натиснете един бутон) и продължете нататък – това е формулата за структура на нивата. От време на време се появява някоя платформинг секция, която изглежда едновременно странно носталгична предвид историята на Insomniac и доста не на място.

Ако играете сами обаче, Fuse се колебае между безлича и негостоприемна. Скучните коридори си остават скучни, но без наличието на приятел(и), с които да общувате и да направите играта по-атрактивна, всичко което ви остава е да се борите сами със същите тези вълни от врагове. Това е така, защото AI-то на тримата ви спътници е на доста ниско ниво и практически единственото, с което са полезни те е да се опитат да ви съживят когато куршумите ви повалят. В такъв случая героят ви отчаяно се влачи по земята докато вие натискате Х с всичка сила в очакване някой от другарите ви да ви обърне внимание и да ви съживи. На теория т.нар. Leap механика ви позволява да се прехвърляте от един в друг герои, но на практика тя рядко работи, тъй като когато влезете в новата си кожа първото нещо, което ще установите е колко лошо е разположението на героя и как предимствата на отборната игра трудно могат да бъдат реализирани, когато играете сам. Това пък прави играта практически невъзможна на по-висока трудност, тъй като мисията свършва когато който и да било от вашия екип загине.

За хората и оръжията

Insomniac е студио, което отдавна е доказало, че има две запазени марки – колоритните герои и още по-атрактивните оръжия. Тънкият хумор в Ratchet&Clank и забавните образи, населяващи същата тази поредица са разсмивали милиони геймъри, а шантавите оръжия, които видяхме там и в Resistance (лично отклонение – Mr. Zirkon е абсолютният ми любимец), създават условия за доста динамични битки. Всичко това прави още по-тъжен фактът, че във Fuse нито героите, нито техните оръжия са особено запомнящи се. Всъщност е точно обратното – единственото, което разбираме за тях е, че Dalton е здравеняк, чиито Magshiled създава енергиен щит за групата, Jacob поразява враговете със запалителни заряди от своя Arcshot, Izzy разполага Shattergun, способен да замрази дори група врагове и че Naya и нейната Warp Rifle могат да взривят едновременно няколко цели. Освен това диалозите са кратки, безкрайно сухи и единственото, което научаваме за нашите герои е, че Dalton не обича котки – при това по време на кратка размяна на реплики докато групата пълзи през една вентилационна шахта.

За щастие Insomniac са проявили малко находчивост с въвеждането на RPG елемент, който да надгради над стандартния екшън от трето лице, но и тук нещата не отиват кой знае колко далече. С всяко качване на ниво, героят ви получава точки, които може да разпредели в няколко категории умения. Естествено те отново са насочени най-вече към отборната игра, което пък означава, че не един и два пъти може да отключвате умение, което реално не ви върши почти никаква работа в сингъл играта. Освен това с помощта на т.нар. Fuse кредити може да купувате отборни бонуси.

А да, историята

Фактът, че споменаваме историята в самия край на ревюто означава, че тя не е особено запомняща се. Сюжетът се върти около противопоставянето на два екипа – хората на Dalton и неговите бивши работодатели от частната военна компания Raven – които се борят за контрола върху т.нар. Fuse – нестабилна извънземна субстанция, която може да бъде използвана в оръжия с разрушителен капацитет. Сложете няколко тривиални лоши героя като руснака Иван Солвенко и китайката Мейлин и горе-долу сте изчерпили всичко, което Fuse ви предлага като развитие и сюжет. Ако изчерпите кампанията може да пробвате силите си в Echelon режима, където се изправяте срещу една дузина вълни от врагове като понякога мисиите са разнообразени с конкретна задача като да убиете мини-бос или да защитите някоя точка от картата. Въпросните карти обаче са само шест и са взети директно от кампанията, така че кой знае какво разнообразие няма.

Приключвайки Fuse определено оставам разочарован. Жалкото е, че в опита си да направи своя игра Insomniac се е повлияло толкова много от вече тривиалния екшън жанр. За честта на студиото трябва да кажем, че във Fuse няма нищо фундаментално сбъркано – графиката е приятна и шарена, управлението е съвсем интуитивно и като цяло продуктът е изпипан с изключение на някои неприятни бъгове (веднъж камерата блокира и заби в някакъв безумен ъгъл, което наложи рестартиране на чекпойнта, а втори път играта директно замръзна и тогава трябваше да се рестартира цялата конзола), които вероятно ще бъдат отстранени с пач. Fuse е игра, която е насочена изключително към ко-оп режим и ако успеете да организирате още трима приятели, със сигурност може да извлечете известна доза забавление. В същото време за самотния геймър играта не предлага нищо от колоритния и екзотичен свят на предните игри на Insomniac. А това наистина е жалко. Може би вече е крайно време студиото да запретне ръкави и да направи нова истинска Ratchet&Clank игра в духа на шедьовъра A Crack in Time. Какво мислите вие?

Автор: Иво Цеков