Final Fantasy XII

Дори да не сте сред най-запалените фенове на японското RPG, вероятно сте наясно, че Final Fantasy беше “in production” от доста време насам. Не знам откога точно, но определено на това издание беше отделено повече време, отколкото на обичайната, поредна FF игра. И това си личи, ей богу! Още от първите няколко секунди на повече от задължителното за поредицата CG интро. Мамка му, дори визуалният стил този път е доста по-умерен и в резултат… доста по-стилен! Накратко – шансовете тази игра да ви грабне от самото начало, независимо от жанровите ви пристрастия, са меко казано сериозни.

Аз, от своя страна, никога не съм имал нервите и последователността, за да задълбая яко в някоя ролева игра. Причината за това е доста проста – ако една игра иска от теб твърде много „учене”, просто я зарежи! (Пауза, в която изчакваме да затихнат бурните освирквания, а аз приклякам ловко, на няколко пъти, за да избегна летящите към мен гнили домати.

Така-а-а, сега вече можем да продължим…) Интересът ми към RPG-тата винаги е бил по-скоро „академичен”. Когато един жанр е толкова популярен, човек, занимаващ се професионално с игри, няма просто как да го подмине. Не веднъж и два пъти съм се пробвал я с това, я с някое друго издание на Final Fantasy като безспорно най-популярната ролева поредица.

След всички тези напразни усилия на професионалиста в мен обаче най-после се появи FF игра, която ще врътна от първите, та чак до последните надписи.

Причините? Доста са, а аз съм едва в началото засега! Преди всичко, общият дух на играта е далеч по-реалистичен този път. Доколкото това може да се каже за едно Final Fantasy заглавие, разбира се. Конфликтите в номер 12 са предимно между хора. Хора, движени от човешки мотиви и човешки емоции. Завист, предателство, алчност, жажда за власт! Все неща, които ти е доста по-лесно да схванеш, отколкото обичайната свръхидеалистична, свръхяпонска система от ценности.

Една от другите сериозни причини да заобикалям ловко ролевите игри години наред безспорно са походовите битки. Първите ми впечатления от „бойната система” на FF XII обаче са повече от позитивни. Не, не, битките все още са си походови. Всичко обаче е толкова динамично, че усещането за шахматна партия с малко по-детайлни и по-необичайни фигури е станало почти неуловимо. Въпреки че опитът ми с друг фаворит в жанра – Knights of the Old Republic, също е доста скромен, все пак ще се съглася, че Square/Enix май доста са поиграли и двата KOTOR-а. Което е ОК, мен ако питате. Защото става въпрос по-скоро за „творческо заимстване”, отколкото за откровено плагиатство.

Освен това – графиката, ах графиката! Пак ще повторя, че японско-азиатско-мангаджийската шарения (само на ниво поп-култура) определено ми идва малко в повече. Final Fantasy XII, обаче, е ма-а-а-лко по-различна история. Човек няма просто как да остане сляп за графичните прелести на играта. Освен това, слава богу, обичайната за поредицата прекомерност (стигаща до моменти до пълна безвкусица) е доста смекчена този път. Търпение, драги ми Уотсън, следва превод. Искам да кажа, че – ок – ясно, че в един приказно фантастичен свят е редно героите да се обличат по един, да речем, необичаен начин. Но я погледнете Тийдъс (май така се произнасяше името му) от предишното издание! (Хайде да не задълбавам в квалификации, че ще ме обвинят в хомофобия…)

Личните пристрастия настрана, Final Fantasy XII е игра, на която определено трябва да дадете шанс. Ако не за друго, то поне, за да обогатите геймърската си обща култура.

Автор: Ивелин Иванов