Evil Days of Luckless John

Престрелки и хумор през 30-те

Виждайки уродливите муцунки на мафиотите, вече знаех: тази игра ще ми хареса, независимо от многото недостатъци, за които бях предупредена, че ще ме съпътстват през цялото приключение…
Джони беше грозновато мустакато момче, досадно опитващо се да пробута поредния боклук на пазара. Но дори това, че беше роден в Америка, не бе достатъчно.

Дори неговите клиенти не му се връзваха много и обикновено всичко завършваше с неговия нос, забит в пръстта навън. Един ден обаче щастието му се усмихна. Или поне така изглеждаше на пръв поглед. Някакъв далечен чичо се беше споминал и му беше завещал казино. Радващ се на многото алкохол и пари, Джони така и не усети кога в неговата нова собственост вече бяха нахлули няколко от

главорезите на местния мафиотски бос

който не беше доволен, че едно от казината не е негово. Все пак става дума за 30-те години на миналия век. За повече автентичност и действието бе визуализирано в черно-бяло. Така започна всичко…
Малко по-късно Джони се свести в затвора и си припомни името на мафиота – Дон Макарони. Явно подплашен, че ще изстрада мъчителна смърт, уредена от подчинените му тестени изделия, Джони беше съумял да се изниже под носа на злодеите. Накрая обаче полицията го бе заловила и пъхнала на топло, както се казва. В неговия случай обаче ставаше дума за студена, смрадлива и влажна килия. Така че предстоеше поредното бягство, но този път под носа на друга група полуидиоти – местните куки…

И в този случай успехът отново беше въпрос на сръчност. Речено-сторено. Смигнах съучастнически на отражението си в монитора и се залових за работа. Задачата обаче не бе лека. Както и при мафиотите, така и тук, така и при всички други подобни ситуации, успехът не зависеше само от моите умения, но и от

отвратителната система на управление

Не само контролите бяха ужасни , но и камерата никак не улесняваше нещата, така че постоянно се забивах в стената. Имах на разположение бутон за тичане, мишка, за да се въртя и клавиши с посоките. Притисната от времето или вражеските куршуми, похабих тонове нерви, докато успешно се измъкна, без да се е стопил новопоявилият се индикатор с количеството живот, което ми остава.

С промените в ситуациите се променяха и изискванията за движение, както и неприятните проблеми, които все не свършваха. Когато не бягате и не се бутате насам-натам, се налага да решавате по-спокойни пъзели. Тук обаче, за да разберете, че можете да използвате нещо, трябва да се обърнете с лице към него и да се съобразите с индикацията, което е малко досадно, защото цялото това въртене вече достатъчно ви е изнервило в частта с бягството. Ако се забавите много с дадено решение и не сте изключили опцията за помощ пък, героят ни автоматично се включва и си решава пъзела сам. Това много улеснява нещата. Даже прекалено и ако ви дразни, можете да го спрете. Забавното в случая е, че помагайки ви, момчето ни не може да не ви обиди колко сте тъп, защото не сте решили загадката.

Странно е, но пороят от обиди е доста забавно интегриран в геймплея и за мен е един от плюсовете на играта. Мога обаче да похленча малко заради едно нещо. Джони ме поздрави, че съм счупила рекордите по глупост, а се оказа, че всички, писали ревюта на играта, също са били подмамени с това твърдение. Гордостта ми, че съм рекордьор по кретенизъм, бе накърнена и ми се прииска да можем да премерим тъпота по някакъв начин… Май обаче трябва да спра с темата, защото ще ми дадете първенството отново. Идеята ми е, че колкото и да е забавно, явно играта умишлено е направена така, че да трябва да се намеси и да ви помогне, и се е случило при всички, което си е минус. Би следвало все пак да можете и сами да се справите.

Друго, с което трябва да се преборите, са мини-игрите, пръснати тук-таме за разнообразие. Има и сегмент, в който карате кола или пък режим за бой в стил „Street fighter”. В даден момент можете и да постреляте като на FPS. Всички тези хрумки правят Evil Days of Luckless John доста разчупена и приятна.
Много неприятно обаче е замислена

save-системата

Разчита се на autosave, а при толкова калпаво управление това е още по-дразнещо. Знам, че теоретично това трябва да прави играта по-голямо предизвикателство и т.н., но тук просто лази по нервите.
След толкова разсъждения, отделни на геймплейните детайли, мисля, че е редно да спомена и локациите, където всичко това се случва. Както споменах, в началото се сблъсквате със затвора.

По-късно обаче се пренасяте в каналите, където става още по-напечено. Там се налага да се пазите от… лакомите крокодили и докато си измъквате трибуквието, да решавате и вечния проблем с управлението и камерата. Горчивият опит на Джони бива обогатен и във фабриките, пустинята, малкия град с казиното, на бунището, в музей и на гробището. Човек с толкова малко късмет като него трябва да завърши приключението си именно там, бих добавила аз. Но да не бъдем зли. Ако сте стигнали до момента на гробището, героят определено ви е станал симпатичен и няма така лесно да го дадете да стане зян. Защото през цялото приключение той не се отървава от чувството си за хумор и дори само това е достатъчно да добутате до финалните надписи.

На теория играта е много свежа и наистина бих я оценила много високо. Уви, има някои пречки и през цялото време в това ревю акцентирах върху тях. Въпреки тях всички фенове на жанра могат да положат усилие и да изиграят приключението, но според мен другите играчи ще предпочетат да пощадят нервите си. Именно това много ме дразни, защото има някаква свежест и много потенциал в това заглавие. Както разбрах малко по-късно, играта има и продължение, но то още не е преведено от руски. Засега ми остава само надеждата, че с него малките недостатъци ще бъдат поправени и то ще успее да изпълни целия си потенциал. Играта е доста близка като замисъл и визия до някои любими мои заглавия от миналото като Grim Fandango и Monkey Island.

Автор: Лили Стоилова