DooM 3

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!
author image by PC Mania | Archive | 0 Comments | 07 сеп. 2004

Не сте чували за DooM? Значи най-вероятно сте прекарали последните 10 години без достъп до компютър или в дълбок криогенен сън. Значи сте пропуснали играта, която промени представата за това що е PC-гейминг, пренасяйки действието му в третото измерение… Всъщност нямам никакво намерение да се отдавам на сълзливи спомени. Ще оставя тази чест на колегата Дачев, който се е излял напоително по темата шест страници по-нататък. 🙂 По-важното в случая е, че пред нас е третата част на може би най-великия 3D-шутър на всички времена. Игра, на чийто фон конкурентите, ако не друго, изглеждат като черно-бял филм от началото на 20-ти век в сравнение с “Властелинът на пръстените”…

Ако има нещо, с което DooM 3 безапелационно бие всички други шутър, това определено е графиката. Просто игра с такава визия до момента не се беше появявала. Да се каже, че е феноменална, ще е по-скоро слабо.

Ако имаше оценка 7 за графика…

…без колебание бих й я дал. Очевидно авторите от id Software бая са се поизпотили през последните години. Особено главният дизайнер Джон Кармак, който, както сам си признава, може би малко е позанемарил гейменето (нещо, върху което смятам да поразсъждавам малко по-надолу), но за сметка на това е изучил до съвършенство оптиката и нейните закони. В резултат на това DooM 3 е шутърът с най-феноменалното осветление и светлосенки, който е излизал на пазара. Благодарение на това за първи път персонажите в подобна игра не изглеждат като кръпки, пришити към околната среда, а представляват неразривна част от нея… Почти съм убеден, че триизмерният енджин на новия DooM ще диктува визуалната мода при компютърните игри още дълго време и ще изглежда дяволски добре поне през следващите 5 години. Причината за това е, че въпросната графична платформа позволява ужасно много настройки и – за всеобща изненада – може да бъде подкарана с приличен брой кадри в секунда както на средностатистическа геймърска машина от средата на миналата година, така и на ултрамодерна PC-резачка с няколко гигахерцов процесор и видеокарта с 512 мегабайта RAM. Е, ако изключите всички ефекти и я пуснете на 640×480, DooM 3 може и да ви заприлича повече на последния Quake, но пък току-виж се оказало, че играта върви и на компютър под минималните системни изисквания. 🙂 Затова пък, ако разполагате с мощен хардуер (процесор на 3 гигахерца, поне гигабайт памет и видеокарта с 256 мегабайта RAM), можете да докарате визията до качеството на компютърно генериран филм от типа на “Реална фантазия”.
Със сигурност мога да се превъзнасям по графиката още дълго (и наистина планирам да го направя пак след малко :)), но бързам да направя едно уточнение за онези, които могат да ме упрекнат в ненужен телешки възторг: и все пак едната гола визия мегахит не прави. Въпреки че изглежда феноменално, DooM 3 трудно може да се нарече “съвършената игра”. По всичко личи, че хората от id Software са хвърлили почти 100% от усилията си в създаването на най-великия триизмерен енджин на всички времена. Резултатът от това е, че в някаква степен са пострадали останалите важни елементи от рецептата за създаването на перфектния триизмерен шутър. Става дума за увлекателната история, за запомнящите се образи, за смразяващите кръвта аудиоефекти (които тук са много добри, но не съвършени), за иновативния геймплей и, разбира се, за пристрастяващия мултиплейър, който позволява дори една на пръв поглед не толкова увлекателна игра да се разцъква в транс до безкрай (най-характерния пример, който ми хрумва, е вече белобрадият Counter-Strike).

Всъщност по отношение на сюжета и концепцията на геймплея създателите са допуснали

един фундаментален пропуск

Те са се опитали да направят нещо средно между stroy driven шутър от типа на Half-Life (който всъщност е своеобразен интерактивен филм с много съспенс и внезапни обрати) и 3D-екшън от “старата школа”, където противниците са безмозъчни, но многочислени и агресивни, в резултат на което на 10-тата минута геймърът получава тендовагинит на предмишницата и болки в ставите на показалеца. DooM 3 обаче не е нито едното, нито другото. Очевидно като геймплей-концепция хората от id Software са застинали някъде в края на 90-те: някъде между Quake 2 и някой от неговите addon-и. Освен това явно са се усетили, че иновативността не е най-силното им качество, затова са гребали с пълни шепи от идеите на други подобни игри. Крайният резултат е, че през първите минути на играта ще се почувствате така, сякаш сте попаднали в един визуално реконструиран Half-Life. Ще се наложи да скитате без оръжие из марсианската изследователска база на познатите ни от предишните части хищни капиталистически експлоататори от Union Aerospace Corporation (UAC). Ще можете да си поговорите работещите там учени, техници и войници, да опознаете околната среда (из която малко по-късно ще сеете олово) и да се сблъскате за първи път с основните действащи лица, които ще вземат участие в сюжета на играта…

Може би тук е мястото да ви разкажа повече за интригата в DooM. Действието отново ще ни отведе в далечния 22-ри век, a сценарият е паралелен на събитията в първия DooM. Всъщност може би и малко ги предшества. Ще имате възможност да станете пряк свидетел на първата инвазия на демони от адското измерение, както и да разберете защо се стига дотам и какви точно поразии са натворили хората от UAC. Отново поемате ролята на безименен (за жалост) морски пехотинец, който е имал нещастието да бъде разпределен на Марс. Оказва се, че на совалката, с която той пристига, се возят и две ВИП-персони – съветник Елиът Суон и неговият личен бодигард Джак Кемпбъл (известен и с това, че има навик да носи BFG 9000 в куфарчето си ;)). Двамата са оторизирани от директорския борд на UAC да разследват какво точно се случва в базата. Причината? Ами много просто – необичайно високата смъртност сред персонала, масовите психически разстройства и лавината от молби за напускане. Според ръководителя на базата д-р Малкълм Бетругър всичко това е резултат от недостига на хора, прекомерното изтощение и, разбира се, недостатъчното финансиране. И все пак, взирайки се в изкривеното лице на очевидно вманиачения учен, едва ли има шанс да му повярвате много-много…

Но както и да е, едрите корпоративни интриги едва ли имат кой знае какво значение за прост морски пехотинец като вас. Нарамвате своя изтъркан войнишки сак, отбивате се пътьом да вземе новия си PDA (хитра джаджа, чрез която ще можете да четете свои (и чужди мейли), да преглеждате видеодискове, да прослушвате записи и, най-важното, да даунлоудвате кодове за достъп до различни секции на базата), след което се отправяте към своята

първа уж рутинна задача

Но преди това трябва да се запознаете с главен сержант Томас Кели – пряк командир на целия военизиран персонал и човекът, който е оторизиран да ви нарежда. Първата заповед е привидно проста – да издирите учен, който се е залутал нейде из сервизните секции на марсианската инсталация.
Е, добре, грабвате своя “ултрамощен” фенер Mag-Lite (минутка за реклама ;)), самозаряден пистолет, малко патрони и тръгвате по следите на изчезналия. Атмосферата наоколо е крайно потискаща. Съдейки по тревожно примигващите светлини, скъсаните кабели, излезлите от строя инсталации и депресарските реплики на персонала, съвсем основателно можете да си направите извода, че базата работи “на магия”. Малко по-късно получавате и пряко доказателство за това. Откривайки учения, установявате, че той не е изчезнал случайно. Изследователят се опитва да подкара комуникационно оборудване и да изпрати предупредително съобщение за същността на зловещите експерименти, които се правят на Марс. Но, докато си изяснявате кой е крив и кой – прав, изведнъж белята става реалност. Серия експлозии разтърсват базата. Изстрели, крясъци и нечленоразделни звуци задръстват комуникационните честоти, а вашият събеседник внезапно се преобразява в зомби, чието първо желание е да ви извие врата. Да му пръснете мозъка, разбира се, не е никак трудно. Това обаче е само началото. С ужас установявате, че подобна участ е сполетяла кажи-речи целия персонал на марсианската база, включително и повечето от войниците, които при своята трансформация явно не са забравили как се използва огнестрелно оръжие. На всичко отгоре из базата щъкат и някакви несимпатични адски изчадия…

Оцелели, разбира се, има. Един от тях е вашият командир сержант Кели, който в хода на играта ще ви дава заповеди и напътствия по радиостанцията. Първоначално трябва да се изтеглите към базата, след това – да се опитате да се присъедините към група отстъпващи командоси, а впоследствие – да извикате на помощ бойния флот. Да, онзи същия, с който бе стоварен морският пехотинец от първия DooM. Ще установите също така, че съветник Суон и неговия бодигард полагат неистови усилия, за да ви попречат да се свържете с подкрепленията. Д-р Бетругър пък напълно е превъртял и явно е минал на страната на “лошите”.

Е, успях ли да ви заинтригувам?

Не знам за вас, но в началото сюжетът на DooM 3 ме погълна напълно. Феноменалната атмосфера, лепкавият мрак, блуждаещите сенки и внезапните засади ме караха да подскачам всеки път, когато се сблъсквах с противник. Откъслечните звуци по радиостанцията пък създаваха усещането, че съм част от нещо по-голямо и зловещо. Нещо, което се случва в цялата база. За жалост това усещане не продължи много дълго…
И ето че идва време за критика. След това поглъщащо начало сюжетът изведнъж започва да се накъсва, а филмовото чувство “а ла Half-Life” отива “на кино”. Междинните анимации стават все по-малко, отстъпвайки място на дълги и понякога отегчителни мейли и гласови съобщения на вашия PDA, които ви разкриват същината на събитията по един монотонен и неприятно накъсващ действието начин. Всъщност трябва да ги четете и прослушвате внимателно, ако имате желание да съпреживеете случилата се трагедия с всичките й подробности. Но дори и да искате, няма да можете да се отдадете само чист екшън. Някои от записите съдържат ключови кодове за достъп и задължително трябва да бъдат изслушани докрай. Постепенно ще се уверите, че и сюжетът неусетно започва да изтъпява. Няма много внезапни обрати, няма развитие на героите, няма любов, предателства и омраза, няма секси жени… Няма го и вашето собствено “Аз” (за което особено много помага факта, че пак сте абсолютно анонимен командос).

По-неприятното нещо обаче е свързано с геймплея на DooM 3. За мое най-голямо изумление той се оказа крайно еднотипен. Той се основава на принципа на постоянно повтарящите се засади. Казано с други думи: противниците не използват някакви сложни или иновативни тактики, за да атакуват, а просто изникват в упор от нищото и на часа ви запукват. А ако решите да отстъпвате и да стрейфите насам-натам, задължително ще се наденете на някой друг враг, който тихичко се е материализирал зад гърба ви. Точно там, където сте били допреди няколко секунди. За зла участ битките се водят из много красиви, но клаустрофобични помещения и коридори. Само няколко пъти ще имате възможност да се побиете из големи открити пространства на повърхността. Но пък тогава ще трябва да препускате към най-близкия шлюз, защото кислородът ви свършва адски бързо.

Обобщено накратко: основната интрига е сведена до един прост въпрос – кой пръв ще натисне спусъка. За съжаление в крайна сметка геймплеят на играта се превръща в

рутинен сблъсък на рефлекси

Противниците, от своя страна, не блестят с много мозък. В общия случай просто се опитват да ви прибарат отблизо, разчитат на бързината си, малкото разстояние до вас и непрогледния мрак. Единствено зомбясалите войници демонстрират нещо като тактика – търсят укрития и се подават, само когато ви стрелят. Но интелектуални глезотии като екипни действия, хвърляне на гранати и маневри за подмамването ви просто в DooM 3 не търсете.

Тъмнината, от своя страна, играе специална роля в геймплея на тази игра. Причината за това е проста – третата част на DooM е изключително мрачна, а за зла участ нито едно от пушкалата ви няма вградено осветително тяло. На всичко отгоре не можете да държите едновременно своя фенер и някое оръжие. Така че обикновено ще ви се налага да се биете в почти непрогледен мрак. Създателите на играта вероятно са си мислели, че това е плашещо и създава допълнителен съспенс. В началото наистина е така, но после става дразнещо. А накрая – досадно… В интерес на истината започвам да си изграждам конспиративна теория, според която противниците не са надарени с добър A.I., за да може да се олекоти енджинът на играта. Но дали това наистина е така, едва ли някой скоро ще може да ми каже. 😉

И все пак не си създавайте превратно мнение. Геймплеят на DooM 3 не е лош. Просто не отговаря на свръхочакванията, с които беше натоварен. Макар че е доста стандартен, в него ще открием нелоши хрумвания като например дезориентацията на героя, когато понася удари (нараства с намаляването на неговото здраве). Или пък най-маниашки нарисуваните оръжия, които сте срещали в 3D-шутър. Щеше ми се обаче да бяха толкова и маниашки като оригиналност, а не да повтаряха с малки козметични промени арсенала от DooM 1.

И все пак нещото, което може да закопае DooM 3, е липсата на достатъчно съвременен мултиплейър. Просто в наши дни трудно можеш да задържиш вниманието на някой екшън-фен само със стандартните Deathmatch, Team Teathmatch, Last Man Standing и Tournament. И то ограничени до четирима опоненти.

Автор: Момчил Милев