Discworld Noir

Някъде в пространствено-времевия континуум съществува един плосък свят с форма на диск, поставен върху четири слона, които пък са застанали върху гърба на гигантска костенурка. Този свят се нарича Discworld, а  най-голямата му забележителност е знаменитият Анкх-Морпорк. Дори да претърсите цялата мултивселена едва ли ще намерите по-опасен град от него. Или по-миризлив… Лошата му репутация се дължи на многото крадци, убийци, бюрократи и не на последно място – на деликатесите на известния търговец Сам-Си-Прерязвам-Гръкляна Диблър.

“Виж Анкх-Морпорк и умри”

 – казват хората, а това често става в един и същ ден.

В далечното минало този велик метрополис е имал действаща канализация, но сега тя е само легенда, а това определя и характерната му миризма. За нея допринася и великата мръснозелена река Анкх – единствената река в света, която е толкова замърсена, че водата в нея “тече” в твърдо агрегатно състояние. За самоубийците, които скачат в нея, съществува по-голяма опасност да се пребият при съприкосновението с повърхността, отколкото да успеят да се удавят (или задушат?). Ако не вярвате – моля, отрежете си филийка вода и се убедете сами!

Описвайки Анкх-Морпорк, не бива да пропускам Невидимия Университет – академичната институция, посветена на проучване и експлоатиране на магията във всичките й форми. Откачените магьосници, кръвожадните демони и библиотекарят-орангутан съвсем не са най-страшните същества, които можете да срещнете из потъналите в прах аудитории на НУ… та нали има и студенти!

Патрицият, който управлява града, не е нито добър, нито мъдър, нито справедлив и точно това го прави наистина велик владетел… Но не съдете твърде строго за този титан на практическата логика – никой човек не е идеален, особено в Анкх-Морпорк. Законите на града са прастари и страшно сложни, но за щастие не се налага да се спираме на тях, тъй като и без това никой не ги спазва.

“Всеки е виновен за нещо”

  – гласи една известна пословица. Повечето хора дори не знаят що за животно е този “закон” и дали става за ядене. Истинските правила в града се определят от Гилдиите – сдружения на бизнесмени с общи интереси и професии, които притежават много власт и влияние и са важен елемент от сложната машина, наречена Анкх-Морпорк. Например Гилдията на Убийците се разправя собственоръчно с извършителите на всяко нелицензирано убийство, така че ако имате зъб на някого, най-добре да се обърнете към нея, вместо да поемате нещата в свои ръце. Оттам ще свършат работата чисто, професионално и най-накрая ще получите дори фактура, която можете да използвате за облекчаване на данъците си. Други важни сдружения са Гилдията на Просяците (която събира пари от богатите, за да не им праща миризливите си членове на гости) и Гилдията на Крадците, Обирджиите и Обединените Търговци (която регламентира сложните икономически и социални отношения капиталист-престъпник). Най-жалка и смешна е Гилдията на Учителите, чиято професия се счита за малко по-лоша от това да си безработен.

Градската Стража би трябвало да защитава правата на гражданите и да се бори с престъпността. Всъщност стражите най-често са загрижени единствено за собственото си оцеляване – физическо и финансово. Стражата се състои от събрани от кол и въже хора, тролове, джуджета и не-мъртви, както и ефрейтор Нобс, който трудно може да бъде причислен към някоя от тези групи. Отличителни черти – тъпи, мързеливи, некомпетентни и некадърни. Единствено техният лидер – капитан Ваймс, може да бъде някаква заплаха за благоденстващите престъпници, стига само да се откъсне за известно време от бутилката…

Създателят на този забележителен град, както и на целия свят Discworld, се нарича Тери Пратчет – един от най-популярните съвременни писатели
Със своите щури фентъзи-пародии той отдавна е получил световна известност и в родна България също има доста негови фенове. Освен с оригиналните си книги Пратчет е известен и със своето увлечение по компютрите. Discworld Noir е четвъртата игра, вдъхновена от неговите писания. Днес едва ли някой си спомня първото Discworld-заглавие – текстово приключение, издадено в началото на 80-те. Следващите две игри – Discworld и Discworld II, са създадени от Perfect Entertaiment и са известни на всеки по-отракан куестаджия. Най-новата разработка по темата е дело на същите хора, но в никакъв случай не може да бъде определена като поредното сапунено продължение (иначе вероятно щеше да се казва Discworld III и нямаше да заслужава повече от две странички рецензия).  Напротив – Discworld Noir е новаторско и оригинално заглавие, което спокойно може да конкурира дори куестовете на Lucasarts. Самият Пратчет е взел дейно участие при разработката на играта, дори в един момент е станал толкова досаден, че дизайнерите са му казали да ходи да си пише книгите, а правенето на игри да остави на тях (това е само непотвърден слух, разбира се, но като се имат предвид личността и характера на Пратчет е много вероятно и да е истина).

Фабулата на старите Discworld – игри неизменно се въртеше около перипетиите на несполучилия магьосник Ринсуинд. Те правеха най-голямо впечатление с абсурдния си хумор и многото ситуации, взаимствани от книгите на Пратчет. Точно тук се забелязват и най-големите разлики между Discworld Noir  и неговите предшественици. Лековатият майтапчийско-пародиен стил е отстъпил място на черния хумор, характерен за по-късните книги на Пратчет. Заемките от книгите са доста по-малко и вече нямате чувството, че играете история, която предвалително сте чели на хартия, но, повярвайте ми – историята наистина си я бива!

Discworld Noir представлява класическо криминале в стил “Малтийският сокол”

Най-шантавото обаче е, че действието не се развива в Лондон, Париж или Ню Йорк, а в смърдящия Анкх-Морпорк! И все пак ще се чувствате, сякаш сте в някой от изброените градове или дори във всички тях едновременно – гъстата, зелена мъгла, стелеща се около река Анкх с нищо не отстъпва на английската,  магическите светлинни реклами напомнят на нюйоркски неони, а развратът и хазартът са достойни за Франция. Има дори малцинствени групи – тъпите тролове страшно приличат на негри, а джуджетата сякаш са жители на Чайнатаун. Прибавете към това и непрекъснатия сумрак, дъждовете, светкавиците и криминалето е почти готово.

Остана само да се запознаем с главният герой, който е наистина странна птица – частен детектив Лютън. Представете си мъж с остър ум, квадратна челюст, ниско нахлупена широкопола шапка и задължителния за жанра шлифер. Добавете към това песимистичен мироглед, способност при разговор винаги да намира най-подходящата реплика и талант неизменно да бъде на погрешното място в погрешния момент. Е, вече имате представа кой е частен детектив Лютън – пред него Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и Филип Марлоу изглеждат като пионерчета пред комсомолския секретар.

С течение на играта от откъслечни реплики, подхвърлени в диалозите, научаваме доста за миналото на нашия герой. Преди години Лютън е бил изхвърлен от Стражата за корупция (в Анкх-Морпорк – не може да бъде!). По същото време неговата любима Илза го е изоставила внезапно и без никакво обяснение – това е причината за студеното отношение на Лютън към всички представителки на нежния пол. След няколко години, прекарани в неуспешни опити за алкохолно отравяне, той е решил да приложи ценния опит и връзките, които има от миналото, като започне кариера в бизнеса на частните ченгета. За жалост и в тази професия Лютън си остава все същия неудачник – клиентите са малко, за парите в портфейла му – да не говорим… И тогава в живота му се появява Карлота – задължителната за всяко криминале фатална жена. Мистериозна, привлекателна, хитра и много, много лъжлива… Всъщност ще трябва да свикнете с мисълта, че всеки ви лъже – в играта едва ли има персонаж, който от самото начало да е искрен с Лютън. Най-често ще трябва да измъквате истината насила, използвайки шантаж, измама, рушвети, детективска съобразителност и магарешко упорство.

Такава е съдбата на частното ченге

Карлота ви предлага богато заплащане за една наглед твърде елементарна задача – да откриете изгубения й любовник Мънди. Естествено интригата се оказва много по-дълбока и Лютън скоро се забърква в страхотна каша. Ще разследвате паралелно няколко различни случая, които наглед нямат никаква връзка един с друг. Скоро ще разберете, че всички “конспирации” се въртят около древен златен меч – Тсортския Ятаган (Tsortese Falchion по аналогия с Maltese Falcon). Това прастаро оръжие е създадено от богинята на недоразуменията – Ерата и очевидно носи сериозни проблеми на всеки свои притежател. В един момент ще се окаже, че Лютън разследва собственото си убийство. За да не развалям изненадата, няма да разказвам повече от сюжета на играта, а ще премина направо към описанието на

графиката и звуците

Ако си падате по игриви и жизнерадостни мелодийки, както и галещи окото пейзажи в нежнорозово и небесносиньо, то със сигурност ще останете разочаровани! Авторите на Discworld Noir са се постарали да създадат тежка и подтискаща обстановка, подходяща за трилър или филм на ужасите. Всички декори са тъмни и мрачни, на откритите пространства неизменно вали дъжд, гръмотевици раздират небето и колонките ви. Музиката е дело на Пол Виър (лектор от Лондонския Колеж за Музика и Медии) и без съмнение постига своята основна цел – да създава напрежение. На моменти аз се чувствах като герой от книга на Чандлър или Дашиел Хамет. Говорът (speech) също е много качествен, като ще имате възможността да се насладите на всевъзможни акценти. Тук обаче има и един доста дразнещ недостатък – репликите на героите не са синхронизирани с движението на устните им и тяхната мимика. Освен това при някои диалози се забелязват графични бъгове – например рязка смяна на два кадъра, без междинна анимация (събеседникът ви е застанал с гръб към вас, а в следващия момент ви гледа право в очите). Но това са дреболии, които не могат да помрачат цялостното ми положително впечаление от играта.

Създателите на Discworld Noir обещаваха над 100-часов геймплей (времето, необходимо за минаване на цялата игра). Според мен тази цифра е доста преувеличена, но дори и 50 часа не са малко за куест. Да – Discworld Noir е дълга и сложна игра, но пък няма никакви нелогични пъзели и с повече търпение можете да се справите без помощта на солюшън. Интерфейсът е подобен на този от предишните Discworld-игри – можете да “разглеждате” с десния бутон на мишката и да  “използвате” с double-click на левия бутон. Към средата на играта Лютън придобива и някои свръхестествени умения, но няма да се спирам на тях, за да не ви съсипя удоволствието. Има едно много важно нововъведение – тефтера на Лютън, в който автоматично се записват всички факти и действащи лица по случаите, които разследвате в момента. Всяко късче информация, до което сте се докопали, спокойно може да бъде третирано като предмет от инвентара ви. Когато “използвате” ред от тефтера с някакъв обект, Лютън ще се опита да открие връзка между информацията, свързана с този ред и въпросния обект. От този тип са най-подлите загадки в играта.

Много голямо внимание е обърнато и на диалозите – действащите лица в Discworld Noir са десетки и абсолютно всеки крие някаква важна за вас информация. Когато влезете в разговор с някой от тях, имате възможността просто да приказвате “общи приказки” или да насочите разговора към точно определена тема (предмет от инвентара или ред от тефтера). Ако не знаете добре английски или просто се отегчавате от дълги диалози, недейте да играете тази игра, защото тук те са повече и по-важни отколкото във всеки друг куест, който съм играл. Но тези разговори съвсем не са отегчителни или еднообразни – Лютън е спец по намиране на най-подходящата реплика и винаги знае какво да каже.
Добре ще е да внимавате в диалозите, защото поне две трети от загадките се решават с тяхна помощ (ако не директно, то поне можете да получите някакъв намек от събеседника). И не забравяйте – всяка жена в криминале лъже и крие ужасна тайна (повечето мъже също)!

Discworld Noir е задължителна игра за всеки почитател на жанра. При сегашната куест-криза наистина рядко се появява толкова качествено заглавие. Ако сте почитател на Тери Пратчет, удоволствието от изиграването се удвоява. По мое мнение Discworld Noir е по-добра дори от Grim Fandango на LucasArts, така че – тичайте да си я купите!

Автор: Боян Спасов