Die Hard: Nakatomi Plaza

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Много-много рядко, почти никога от хубав филм се получава добра игра. Но понякога стават чудеса и интерактивното забавление носи дори повече душевна наслада от лентовия си първообраз

Съществуват игри, които просто не са предназначени за жени. С риск да ме обвинят в дискриминация, тая някои съмнения относно методите и компетентността им да коментират 3D Shooter-и. Най-често ги играят, защото не се чувстват много добре в кожите си и чрез геймки, богати на кръв и изстрели се опитват да избият някой друг комплекс за малоценност. И независимо с какъв зловещ ник се носят (Xena, Poison, Elexis и т.н.), колкото и да са кръвожадни – преди всеки труп, като че ли тайничко си мечтаят за “Кухня симулатор”, в който вместо два патлака в akimbo режим да въртят два черпака и най-тежкият куест да бъде: “Къде са подправките за супата”. Но да не се занимаваме с опознаването на женската душевност и дълбоко стаените в нея желания, а да се върнем към играта.

Die Hard

Култов филм, култов артист, превъплътил се в култов герой с култови реплики. С други думи – всички предпоставки за направата на хитова игра са налице. В общи линии сюжетът на Die Hard: Nakatomi Plaza следва почти плътно този на филма. Влизате в кожата на ченгето Джон Маклейн от NYPD (New York Police Department). Нормален човек, без супер сили, със сравнително стандартен начин на живот и обикновен брак. Или не съвсем – опасната му работа, честите отсъствия от домашното огнище пообтягат отношенията с половинката му. Понеже е съвестен герой и най-вече мъж, той решава да закърпи положението. Перфектното място за тази цел се оказва едно светско парти в небостъргача на корпорация Накатоми. И като типичен мъж – нашият човек закъснява за партито. За негов късмет. Защото същото място и време са избрали групичка немски терористи, за да решат своите душевни и житейски проблеми, в случая – чрез сдобиването с много, малки, зелени хартийки. Води ги персоната Hans, който още в откриващото филмче показва завидни умения при разстрел на човек от упор. А работата на терориста не е лесна – постоянна параноя и страх да не те набарат куките, преждевременно влошаване на слуха от постоянните изстрели и стрес – както сами виждате, хората имат право да са изнервени. А когато искат нещо и този, от когото го искат, се прави на ударен и не го дава, се и ядосват. На всичкото отгоре им висват цяла купчина заложници на главата – а всички знаем старата Сталинова максима: “Има заложници – има проблеми, няма заложници – няма проблеми”. В общи линии ситуацията може да се определи като напечена.
Единственият незаловен от бандюгите е нашият човек, и защото гадният сценарист е поставил жена му сред заложниците, не може да си плюе на джапанките обратно към NY, а е принуден да се зарови дълбоко в неприятностите. (Мислите си, че гадните извънземни са виновни за всички по-големи беди във филмите – глупости! Всъщност те са групичка от страшно приятни и скромни типове, с навика да се чешат по главата(е) с 13-то пипало – всичко останало е работа на ония маскари сценаристите).

Die Harder

Готово – имаме мотив (в случая рус и пищен. А всички неприятности и болести идват от жените и нередовното пиене, но това е друга тема…) и цел – какво ви очаква. Чакат ви 33-етажен небостъргач, плюс подземните нива и гаража, една тумба терористи и на моменти доскучаващо монотонен геймплей. Още на третата мисия в мозъка ми се зароди въпросът: “Абе във филма и по сюжет гадовете не трябва да са повече от 20-тина. Защо тогава съм направил около 40 фрага” – но като пропуснем тази малка подробност, играта заблестява пред вас в истинската си прелест. Започвайки с вярната Bereta и много учудена физиономия ще трябва да изпълните доста задачи, докато се доберете до жена си.

Първият проблем е да се спре желанието на терористите да взривят асансьорите и да ви откъснат от света, следва диво тичане по покрива, докато се опитвате да извикате по радиостанцията помощ (опитът ви да включите противопожарната аларма завършва с неуспех), ескортиране на оцелели заложници и постоянни престрелки с отделни групи противници.
За да станат нещата по-интересни, по едно време се появява и SWAT отрядът, който първо стреля и после пита и е развил умението порядъчно да прикрива трупове на заблудени нюйоркски ченгета. И точно когато смятате, че от това по-зле няма да стане, ви пращат олицетворението на всичко лошо в Бог – FBI поема контрол над ситуацията. Резултат – див непукизъм от тяхна страна по повод душевните ви терзания и изключването на тока на цялата сграда… а героят ви толкова мрази тъмното.

И в цялото това лутане през коридорите се създава неповторима атмосфера – тази на филма. Малко подобна на усещането в Half-Life. През по-голямата част от времето ще се носите на плюнка живот, мърморейки молитва дизайнерът на нивото да не е забравил ПАК да сложи аптечка, и да е пропуснал да сложи стражи. Освен конвенционалните оръжия ще се възползвате от помощта на значката си (все някак трябва да се идентифицирате пред силите на реда и цивилните в сградата), уоки-токи и вездесъщото Zippo. Ей богу – няма такава запалка, няма такова животно!
Огънчето е ветроупорно и само топване в някой гьол го гаси, на всичкото отгоре осветява мощно петно, от два и половина метра в диаметър и като че ли е свързано с невидима бензиностанция. Това е абсурдно, но не вярвам да ви издразни чак толкова, че да не разцъкате играта. Като бонус ще можете да използвате брадви (е-е-ех, представете си само какво щеше да става ако играта имаше Ghoul Engine-a на SOF2 – красота) и пожарогасители за някои моментни препятствия. Но да се спрем на солта и пипера във всеки екшън –

Оръжията

Тук вече вълна на недоволство и критика се надигна в мен. Не само че са малко, не само че нямат почти нищо общо с реалността, ами и звучат по еднакъв начин. Започвате с пистолет и съвсем скоро получавате Heckler&Koch MP5. Дотук добре, но как ви звучи идеята да минете половината игра само с тези две оръжия, че и повече, и то не за друго, а защото самите врази не използват кой знае колко голям арсенал. Самото оръжие си е прилично – 4-5 куршума в гърдите вършат работа, и е ужасяващо неточно.

От труповете на SWAT момчетата ще се издокарате с M4 и Steuer Aug. Първата ми разби представите – от мощна автоматична карабина, дизайнерите са я превърнали в неточна, побираща 20 патрона в пълнител (!?!) правячка на шум. И при положение, че използва същите амуниции като втората, става неизползваема. Steuer-ът си е друга работа – не много полезен, но с оптика и гарантиран headshot.

Към края на играта ще доберете и до М60 картечница. И тук не останах доволен – това е оръжие, което при условията на играта би трябвало да сваля всеки с един изстрел в гърдите и да не е толкова дяволско неточно – че има откат и разсейка – има, но да не мога да нацеля човек, стоящ на 3 метра пред мен.

За да не плачете съвсем, имате на разположение и заслепяващи гранати – така и не намерих удобен случай да използвам някоя. И след като действието се развива по етажите на сграда, не очаквайте нито снайпер, нито ракетомет.

С тъга на сърцето трябва да призная, че в тази насока играта е много, много назад. Можеше да има по-голямо разнообразие при оръжията – да се вкара поне един Desert Eagle, един АК 47 и да не се окепазява така М4.

Така и така съм започнал с проблемите, нека поне да критикувам качествено. Die Hard: Nakatomi Plaza е отвратително монотонна на моменти. Еднакви коридори, с еднакви врати и ясно предначертан път към изхода (мда-а – най-често целта на мисията ви ще е да се доберете до заветния надпис в неоново зелено “EXIT”), еднакви врагове, които ви пуцат с едно и също оръжиe (МР5) и вие ги трепете със същото, за да не оставате по-назад; фактор умора, непозволяващ ви да прибягате повече от 200 метра (е, нали човекът е ченге, изкарал е курсове по физическа издръжливост – защо тогава се държи, като улегнал пушач с 30 наднормени кила). Всичко това се издържа не повече от 2 часа на ден и ако не беше пълното пресъздаване на атмосферата от филма и готините лафове на Джон, играта щеше да потъне в дълбокото забвение на 1.4 процента гласове в класацията ни.

Графика и звук

По първата точка нещата стоят добре – Lithech (а не Lit, както някои неинформирани колеги го наричат) енджинът е все още добър, пък бил и версия 2.0 (пак същите колеги се опитват да ни убедят, че всички игри – от NOLF, до MM9 и AVP2 са правени с една и съща версия), проблем е, че поддържа максимална резолюция от 1280х1024. Вярно – кървавите петна са малко постни и приличат на попресъхнал кетчуп, но интериорът, лицата на противниците и самите им фигури са доста добре направени. Звукът оставя смесени чувства – от една страна, перфектният дублаж на Джон и музиката, от друга, почти еднаквият звук на оръжията, далеч от реалността, като хлебарка от разработката на компютърни технологии и заспалият дубльор на терористите (хе-хе – доста забавно е желанието да го намерите и да му връчите кана с кафе).

Играта имаше лошия късмет да излезе след SOF2, GlobOps и JO. И без да иска, от едно много добро заглавие, се превръща в занимавка, ако вече сте изиграли горните, а ви се цъка нещо за single play. В случай, че сте гледали трите филма от Die Hard, поредицата ще ви хареса и то много, но ако не – просто махнете по единица и половина от оценките.

Автор: Георги Панайотов