by PC Mania
Когато за пръв път чух, че DICE, създателите на Battlefield, ще правят сингълплейър ориентирана игра, това кой знае защо ми се стори страхотна новина. Бях убеден, че шведските мултиплейър специалисти просто няма как да се издънят. Да ми се чуди човек на акъла! През последно време, в този жанр особено, мултиплейърът се разграничи така драматично от добрия стар сингъл, че човек спокойно би могъл да ги брои за два коренно различни типа развлечение. Но тъй като знаех, че DICE са си перфекционисти, надявах се, че Bad Company също ще е пример за шведско качество. Оказах се прав… отчасти.
В случай че сте забравили, въпросната игра разказва историята на някой си Престън Марлоу, редник в Американската армия. Марлоу е препратен в прословутия B-Company (от Bad Company) взвод, в който “комфортно” са настанени издънкаджиите, за които в армията не дават и пет пари – живи или мъртви, все тая. Нашият човек е прикрепен набързо към трима B-Company ветерана – Сержанта, Суитуотър и Хагард. Още в самото начало на историята не дотам великолепната четворка се натъква на кюлче злато, което потвърждава един особено любопитен слух. Оттук нататък започва истинският купон, в който четиримата американски войници са готови на всичко, за да се докопат до своя фонд за преждевременно пенсиониране.
Всичко това е просто чудесно. Както споменах и в предварителния преглед, в главата ми тутакси се завъртяха мисли за филмови класики като “Трима крале” или пък “Мръсната дузина”. Какво беше учудването ми обаче, когато на не повече от час игра в Bad Company ми стана ясно, че въпросната “история” всъщност е колкото да не е без хич. Начинът, по който се развива фабулата, е от стандартен по-стандартен, от предсказуем по-предсказуем. Диалогът звучи твърде пресилено и банално – сякаш го е писал шведски фен на американските “B movie”-та. Не знам за вас, но мен това ме удари право в сърцето, особено след дупката, зейнала в сърцето ми, откак превъртях за втори път Call of Duty: Modern Warfare. Щеше ми се да изиграя още една завладяваща военна игра. Още повече, че Bad Company обещаваше един малко по-нестандартен поглед към съвременните военни конфликти.
Уви, всичко това се оказа един не особено добро замаскиран опит да се направи реклама на новия енджин на DICE – Frostbite. Като се спомене “енджин”, първата асоциация обикновено е с графиката на една игра. Но не очаквайте графични чудеса от Frostbite. Визията на играта се движи по-скоро по ръба на доброто средно ниво. Истинският блясък на новия енджин е в способността да бъде разрушено на практика всичко, което подлежи на разрушение и в реалния свят. Ама наистина всичко. Забравете за прикрития от какъвто и да е характер – не и в Bad Company. Признавам, че за известно време всичко това ме забавляваше. После ми стана ясно, че една сингълплейър игра не би могла да се възползва кой знае колко пълноценно от подобна екстра.
Това си е чиста проба мултиплейър трик. И в мултиплейъра на Bad Company той най-вероятно върши чудеса. Макар да не съм го опитвал още “на живо”, склонен съм да вярвам на суперлативите, които се изсипват за него. Логично – това все пак са DICE. Не мога само да разбера кому беше нужно всичко това да се прикрива като “преди всичко сингълплейър игра”, както авторитетно заяви преди време един от продуцентите на проекта.
Автор: Ивелин Иванов