Bad Boys II

Има нещо миризливо покрай всички игри, правени по филми, известни комикси или пък по книги. Нещо наистина неприятно – много рядко заслужават целия предварителен шум, който се вдига покрай тях. Обикновено това са геймки недоносчета, разчитащи основно на първоизточника си, за да се продават. Естествено че има и изключения – погледнете например LOTR: The Return of the King, но повечето останали заглавия, казано по-просто и на английски жаргон: “Яко sux, копеле!”.
От друга страна, “Лоши момчета” беше един нелош ченгесарски филм, останал в паметта ми почти като “Смъртоносно оръжие”, ама с негри.
Продължението бе по-голямо, по-шумно, по-лятно и естествено, по-тъпо. Не си спомням някой филм от лятото хем да се гледа от толкова много хора, а в същото време да отнесе толкова много критики. И въпреки че си беше откровена боза, му се наслаждавах, защото и не очаквах да е нещо повече.

На трето място идва въпросът с портването на игри за конзоли. Понякога това е добре, но не винаги. Защото това, което изглежда красиво на телевизорния екран, дори на 15-инчов монитор е с годинка назад от РС еквивалентите си. А дивелъпърите, работили по портването, много рядко си правят труда да скрият факта, че някоя игра е излязла първо за PS2 или Xbox.

От всичко, казано по-горе, сигурно вече сте разбрали, че Bad Boys II е порт на конзолна игра, вдъхновена от сравнително посредствен филм. Продуктът на Empire Interactive се преглъща, само ако филмът ви е бил забавен. Ако не – то тогава не поглеждайте към играта.

TNT (Tactical Narcotic Team)

И така, сюжетът на Bad Boys 2 е пряко продължение на филма, в който двете ченгета Mike Lowrey и Marcus Burnett разбиват бизнеса на колумбийски наркобарон. Като лайтмотив във филма се прокрадна и идеята за руската мафия. В играта, след смъртта на колумбиеца, руснаците са решили да си налегнат парцалките и да си върнат загубените територии на пазара на дрога. Естествено, ченгетата не могат да допуснат това и се опитват да ги спрат. Толкова с главната история. Ще я разчепквате бавно, на порции, мисийки по мисийка, и ще забележите, че доста се покрива с духа на филма. С други думи: нищо ново, което никога  да не сте виждали като сюжет или замисъл на задачите, но и доста приятно в собствената си клишираност. Всяка задачка се свежда до прокрадване зад стената и отстрелване на лошите, хвърляне на граната (ако са повечко), промъкване до следваща стена, аптечка и т.н. Лошото е, че на моменти това писва и началната засилка, получена от основното меню и разнасящия се от колонките рап, бавно започва да умира.

Геймплей

Като почти всеки себеуважаващ се екшън от трето лице и този ще ви предложи малко разнообразие, сменяйки през ниво персонажа, с който играете. Основното ви оръжие е пистолетът, зареден с неограничени амуниции, който е с доста добра точност, но стреля прекалено бавно. По-нататък ще се екипирате с узита, пушки помпи, различни автоматични карабини (в една от мисиите трябва да свалите руски хеликоптер КА само с АК :)). До тежка артилерия като АТ гранатомети още не съм стигнал.

Ок, да видим сега какво ни обещаха в предварителната си информация за играта дивелъпърите и какво всъщност се е получило. Според тях ни очакват “14 експлозивни мисии из Маями”. Не знам, в този град не съм бил, може и там да се развива играта, може и да няма нищо общо с реалните локации. Виж, за експлозивността правичката са си го казали – почти всичко може да се разруши в комплект с информация за каква сума сте причинили щети (не че има някаква практическа полза). Така широко рекламираната “уникална система от точки за прикритие” представлява едни малки, разноцветни кръгчета тук-там из нивото. Само при тях можете да приклекнете или да се долепите до стената и да си показвате носа, за да пуснете по някой куршум… Тия хора за Lean бутона в куп други шутъри явно не са ли чували. Тъпо. Друга екстра в играта са динамичните диалози между персонажите в зависимост от ситуацията, които са издържани в стила на филма. Евала, ама поне тук добре е поработено, въпреки че към 8-мия път, когато чувате: “Маркъс, домъкни си черния задник, че ми писна да стрелят по моя!”, започва леко да писва.

Черните не могат да скачат

Мисиите са структурирани доста хаотично, а свободата ви е ограничена на макс. С други думи – отивате само там, където ви води сюжетът. Лошите излизат само откъдето им е “казал” сценаристът. Най-силно усетих тези ограничения като осъзнах, че персонажите ви не могат да скачат.
Наистина, колкото и чудно да ви се струва, Маркъс и Майк, с изключение на премятанията през рамо, не отделят нозете си от земята. Като прибавим и пълната линейност на ситуациите, в които попадате, доста тъпите противници и постоянното усещане за “дежа ву”, картинката се стъжва съвсем.

Но тук идва светлинка в края на тунела. Малката глътка въздух, спасяваща играта от Unplayable лейбъл върху опаковката й. Това са босовете в края на всеки епизод. Доста оригинални са и вдигащи адреналина. Причината е и липсата на сейв, заради която на моменти ще ви избие студена пот на челото. Забавни са и мини задачките, които можете сами да си поставите. Защото колкото по-точно стреляте, вкарвайки хедшоти, толкова по-голям рейтинг получавате. Най-добре е просто с един точен изстрел да избивате оръжията на вразите и да ги арестувате. На края на мисията, в зависимост от това как сте се представили, ще се отключват нови предизвикателства на стрелбището, допълнителна информация за играта, оръжията и персонажите, напъхани в нея.

И в крайна сметка геймката се оказва не чак толкова лоша. Да – успява да ви изнерви, но нещо в нея ви кара да си я поемате като лекарство – по малко всеки ден. Пък и е доста добра тренировка за стрелковите ви умения. Уви, настройки на клавишите не са предвидени. Ако не са ти удобни, и си редови юзър, който не знае, че някъде си все трябва да има cfg файлче, откровено духаш супата.

Бой на негри в тъмна нощ

ОК, стигнахме и до графиката. Сигурно сте забелязали ключовата фраза от текста досега – конзолен порт. Но не, това не е оправдание за нискодетайлни персонажи, декор и т.н. Знам, че сме се разглезили от последените няколко поколения графични карти, но вижте само “Defiance” как спира дъха с гледки. И тя е замислена за конзоли, но не й личи, и в това е номерът. Приликата между Уил Смит и дигиталния му еквивалент се изчерпва с негърски цвят на кожата, мустачки и толкоз. Със същия успех може да се каже че е и Уитни Хюстън, но с къса коса. За кът-сцените мога да кажа само едно нещо, трябваше всички да са с енджина на играта, така поне щяха да си спестят резила… И опа, една звездичка блесва в графа музика – особено ако си падате по черно в стила на Източния бряг.
Но едната музика, концерт не прави, хубава игра – още по-малко.

Така че дали да си я взема или не? По принцип в последните редове обикновено се опитвам да дам някакъв що-годе смислен съвет за решаването на този въпрос. Тук е трудно. Ако не си претенциозен, не си играл никакви други шутъри от трето лице досега, кефиш се и на филма, то тогава BB2 определено ще ти допадне. Току-виж ти станала любимата игра. Ако ли пък не и си имате нещо по-добро за правене, правете си го, не губите нищо съществено. И на последно място – явно според авторите на играта руснаците се гейове – само така си обясних наплива от товарищи, чакащи ме из женските тоалетни… Ха, какво съм правил там ли? Ами търсех скрити бонусчета.

Автор: Георги Панайотов