A Vampyre Story

Вероятно сте чували старата премъдрост, която отговаря на въпроса: защо Бог не е дал крила и на кравите. Ако не, това заглавие ще ви натърти отговора така, че да го запомните. Ще ви покаже също така едни от най-лудите герои, които са се мяркали на монитор в последно време и всичко това представено в cartoon стил, присъщ на новогодишни приказки като „Кошмар преди Коледа” или пък „Булката труп” на Тим Бъртън. Някак подканящо звучи и фактът, че ще посетите дестинации като гробището, които ще ви оставят без дъх в буквалния смисъл на думата и ще станете като един от многото посетители, които никога повече не го напускат.

За вас не знам, но мен това ме хвърля най-отпред на опашката за

wannabe Мона

Когато сте обаятелна, красива и талантлива оперна певица в Париж, е малко трудно да не бъдете отвлечена от смрадлив нисък вампир с буйна коса, имитираща ръст над 1 метър. Съдба. Именно това се случва и с прекрасната Мона, която в крайна сметка завършва кариерата си в замъка на барон Shrowdy Von Kiefer. Малкото зло джудже с криви израстъчета в устната кухина запазва живота на самата прелест и не се отегчава от нея, само защото му напомня на маменцето му – баронеса Лилит. „Да го изпапка човек. Или пък чудовище. Каквото и да е, моля Ви!”. Така се молеше и Мона. И накрая молбите й бяха чути – хората убиха тиранина, който не беше наясно с неписаното правило, че ако си висок под един метър е по-добре да си затваряш плювалника. Доволна от развитието на нещата, Мона най-после можеше да се опита да промени живота си (или както там би се наричало случващото се с мъртвите). Във всеки случай за нея си беше живот, защото Мона е най-отричащия вампирското у себе си индивид, който се опитва да си внуши, че пие червено вино с метален вкус и излиза нощем, просто защото е нощна птица (вероятно специфичен тип нощна квачка).

прилепът Фрьодерик

И като стана дума за птички, май е време да спомена и друго едно чудо на природата – най-близкият приятел на Мона, който много обича да я връща към действителността и да се бъзика с всичко и всички. Но в крайна сметка той прави добри неща и е самата кротост, подплатена с много хумор, духовитост и услужливост. Та Фрьодерик е пич и е винаги готов да се заяде вместо една дама, особено ако тя, както е в случая – има склонност да води разговори префърцунено, захаросано и с привкус на леко натрапчива учтивост. Освен всичко друго, крилатият ни плъхчо е и адски сладур, та няма как да не го заобичате. Той е нещо като Scrat в Ice Age – брънката, която държи всичко заедно, макар да е уж незабележима.

И тук бих споменала всички останали герои, които наистина си струва да видите, но май ще оставя някакво място за изненада, за да не ме убият с камъни група разочаровани непознати. С половин уста само ще вметна, че си струва да забележите фонтана, вдъхновен от Ози Озбърн, които охотно е настанен до Iron Maiden, крайното мрънкяло Руфъс, което ви засипва с оригинални обиди и непукиста Едгар, който така и не осъзнава къде си върши естествените нужди…

Геймплей

Геймплеят в комбинация с оригиналността и хумора е най-силната черта на играта. Ето такъв е точно типът игра, която наричаме “класически куест” и в който историята не е придатък към някакви нелогично навързани пъзели. Историята си тече, вие си вършите работата и всичко е точно :-). Решенията, които взимате пък, са комични и когато веднъж хванете логиката в стил Monkey Island, те стават съвсем очебийни, така че не се налага да пробвате древната техника „използвай всичко върху всичко”. Ако все пак се затрудните, винаги можете да натиснете приятелски Tab и на екрана си ще видите всички предмети, при които вашето вмешателство е желателно. 🙂 Така че няма страшно.

Готино е, че малкото прилепче, което споменах по-рано, е част от инвентара и можете да го пращате да върши някои задачи вместо вас. Друга оригинална хрумка покрай инвентара е, че Мона не носи всички боклуци, които й скимне, че може да са полезни някога или пък не ви отрязва и ограничава, а слага в инвентара си първо нещата, които може, а всички големи и неудобни също складира там, но само като идея. Т.е. тя слага в торбата си само спомена си къде се намира еди кой си предмет, а вие можете да го използвате, когато ви потрябва, вместо да мъкнете цялата покъщнина непрекъснато. Освен че е оригинално, е и удобно. Последното, което трябва да се каже за инвентара, е, че изискана дама като Мона не би объркала стиловете, които носи, затова и всичките й принадлежности са грижливо подредени в малък ковчег. Симпатично :-).

Действията, които можете да извършвате, са доста стандартни – говорене, гледане, замъкване на трибуквието до дадена точка и използване на нещото. При придвижването обаче има врътка. Вие сте вампир! Когато ви скимне, можете да се претворите в малка летяща прилепка и да изплющите с крилца до желаната дестинация.

По геймплея: странно е, че половината обитатели ще поискат от вас не друго, а да ви наемат да очистите някой техен враг. В какъв свят живеем, бе хора (и плъхове и гаргойли)?! Чак леко се повъзмутих вече… Не останаха ли други услуги…?!

Сред по-тъжните неща в играта е финалът и то не за друго, а защото идва преждевременно. Общо взето, точно когато си мислите как тепърва ви предстоят много нови възможности и вероятно сте по средата на приключението, започват да текат финални надписи. За да ви успокоя обаче, ще споделя: подочух, че продължението на играта вече се готви. Така че ще стискаме палци да е скоро заедно.

Визия

Bill Tiller има, както се казва, не пръст, а цяла длан или ръка чак до рамото, ако щете, във визуалното оформление на играта. И за пропусналите – той е отговорен и за създаването на Monkey Island, така че е ясно, че играта има чар, духовитост, атмосфера и палава визия. Планините се кривят на някъде си, всичко е заоблено, завито, сладурско и откачено. В конкретната игра всичко е и мнооого лилаво. И като цяло се вижда, че концепцията е супер яка, напълно издържана в негов стил.

Единствено не е готино това, че при финалната визуализация някои детайли се губят. Играта нарича сама себе си 2.5D, което в превод ще рече, че е комбинирана триизмерна и двуизмерна графика. Кофти е, че въпреки добрия замисъл обаче много от нещата са доста ръбати и оставят достатъчно на въображението. За сметка на това пък други са много по-добре пипнати… Просто трябваше да имa повечко баланс.

Анимациите обаче са зле. Там всичко е леко размазано и някак неподходящо за игра, излизаща в навечерието на 2009 г. Особено като се има предвид, че A Vampyre Story е със суперстори, много добро чувство за хумор и яки пъзели.

LOLs

Много пъти споменах, че ще се посмеете добре. Да няма заблудени обаче. Това не е гарантирано. 🙂 Играта предлага различно чувство за хумор в различни ситуации – явно за всекиго по нещо. Освен стандартното затапване, което и тук довежда мен до истеричен кикот, има и бъзици с популярни фигури като Рататуи, Хари Потър и смея да гадая – Джордж Буш (който и да е недефинирания Джордж, който се провиква от ада). Като стана дума, между другото май не ви казах – пъкълът е всъщност вашето мазе в китното замъче в Драксилвания. Слизате по стълбите и хоп – ад, дяволи и т.н. По-горе пък един килим от меча кожа ви хвърля по едно две очи, докато ширите из стаята. Откачен свят… Освен замъка между другото ще видите и други места, когато най-накрая се измъкнете оттам и тръгнете да си дирите щастието с надежда да стигнете Париж и да покажете таланта си на оперна певица.

Изобщо да не ви разправям – играта е за чудо и приказ и само чака да си я вземете. Успех! 🙂

Автор: Лили Стоилова